Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Давай. Ще се върна веднага щом довърша някои нещица тук.

Изкачи се по стълбите в обширното фоайе. Трябваше да пресява данни — и то много. Щеше да се погрижи за това, преди да се закачи към сима и да го наблюдава, доколкото може, преди да е отишъл при Стареца и неговото Братство. Изведнъж страшно му се прииска да разбере какви ги е вършил Атаско и какво е знаел. Това означаваше поредна безсънна нощ, но със сигурност си струваше.

В подножието на главното стълбище на пиедестал беше приклекнала статуя на ягуар, масивна и експресионистична. Потупа озъбената му паст за късмет, после си отбеляза наум да добави и трупа на Селестино към задачите на отряда по разчистването.

МРЕЖА/НОВИНИ: „Критопонг електроникс“ — САЩ, настояват за повече места.

(Картина: Капитолият, Вашингтон, САЩ.)

Диктор: „Критапонг електроникс“ заплашват да изнудват Сената, докато не получат по-широко представителство в него.

(Картина: вицепрезидентът на „Критапонг“ Порфирио Васкес-Лоуъл на пресконференция.)

Васкес-Лоуъл: Местата е Камарата на представителите се определят съобразно населението. Най-големите щати получават повечето от местата в Камарата. А местата в Сената са в зависимост от бизнеса. Цената на „Критапонг“ е нараснала поне пет пъти за десетилетието от приемането на поправката за индустриалния сенат насам, така че заслужаваме повече места. Много е просто. Освен това искаме да си поговорим малко и с колегите ни от британската Камара на предприемачите.

Всичко изглеждаше от странно по-странно. Орландо, който беше станал, за да се опита да накара другите да проумеят нещата, сега можеше само да седи и да оглежда стаята, изведнъж сякаш обзета от лудост.

Домакините им — семейство Атаско — бяха изчезнали от виртуалните си тела, а Селърс — окончателно. Жената отсреща пищеше непрекъснато и болезнено. Това късаше сърцето му и го ужасяваше. Някои от гостите със симове седяха — също като Орландо — онемели от почуда. Други си крещяха един на друг сякаш бяха обитатели на лудница.

— Фредерикс? — Орландо извърна главата си, която пулсираше, и затърси с поглед приятеля си. В невероятния хаос беше започнал да го залива нов пристъп на треска и той се опитваше да се пребори със съня. — Фредерикс? Къде си? — изпитваше отвращение от жалния си тон.

Приятелят му изникна иззад масата. Беше закрил ушите си с ръце.

— Орландо, цялата тази работа страшно смърди. Трябва да се махаме оттук!

Пронизителните писъци спряха, но развълнуваното дърдорене продължаваше. Орландо се изправи на крака.

— Как? Нали ми каза, че не можем да се изключим. Освен това не чу ли какво рече тоя тип Селърс?

Фредерикс разтърси глава.

— Чух, ама няма да го слушам. Хайде!

Щом дръпна Орландо за ръката, стаята изведнъж утихна. Орландо погледна през рамото на Фредерикс и забеляза, че Атаско пак се е раздвижил.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи — някой използваше сима, но гласът не беше на Атаско. — Най-лошото за вас е да се опитате да си тръгнете.

— О, не! О, Господи! — изстена Фредерикс. — Това е… Ние сме…

Нещо стана в горния край на масата — нещо бързо и насилствено, което Орландо не можа да схване съвсем, но жената на Атаско изчезна от полезрението му.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — продължи новият глас. Звучеше страшно доволен от стореното от него зло — като някой лош герой от анимационен филм. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

Дълго време никой не помръдна. Гостите си зашепнаха уплашено, а Атаско или онова, което преди беше Атаско, взе да оглежда всички подред.

— А сега защо не ми кажете имената си? И ако не се дърпате, може да се държа добре с вас.

Екзотичната жена, която Орландо беше забелязал по-рано, високата дама с орловия нос, която той мислено наричаше Нефертити, кресна:

— Я върви по дяволите!

Орландо се възхити от духа й в тази напрегната обстановка. Само с малко усилие можеше да си въобрази, че всичко това е някаква особено сложна и изобретателна игра. Ако беше така, то Нефертити явно беше принцесата воин. Имаше си дори и другарче — ако говорещата маймуна беше с нея.

„Ами аз? Има ли такава категория — умиращ герой?“ Фредерикс се беше вкопчил в ръката на Орландовия сим толкова здраво, че той наистина чувстваше болка — въпреки гаденето и машините. Опита се отново да се отърси от хватката на приятеля си. Време беше да се изправи на крака. Време беше да умре прав в последната битка. Таргор би искал да си отиде така, макар и да беше само въображаем герой.