Тад Уилямс - Градът на златната сянка

На отряд Следа две, който беше влязъл през задната врата на комплекса, за да атакува главната квартира на охраната, щеше да му потрябва доста време, докато се освободи, но Дред беше напълно доволен. От двата нападателни отряда от по петнайсет души досега май имаше само трима засегнати, а от тези трима мъртъв беше само един. А три четвърти от акцията беше вече осъществена. Като се имаше предвид, че срещу себе си имаха такава охрана, каквато можеше да си позволи само богат гадняр като Атаско, това беше повече от приемливо. Щом двамата му щурмоваци прикрепиха полукълба от експлозивния гел „Анвакс“ към масивната врата, той си позволи да прекара няколко минути с нищо неподозиращата си мишена.

— … Братството на Граала е построило най-мощната, най-хитрата и изтънчена симулационна мрежа, която можем да си представим. — Пак този спокоен висок глас на някой, застанал до Атаско. — В същото време те са манипулирали и са увредили съзнанието на хиляди деца. Все още нямам представа защо. Всъщност ви извиках тук — всички вас — с надеждата, че заедно бихме могли да открием някакви отговори.

Дред беше все по-заинтригуван. Ако Атаско не беше главният в този малък заговор, то кой беше? Дали Стареца знаеше, че нещата са стигнали чак дотук?

Хората му задействаха експлозивния гел. Огнен взрив освети за миг разпръснатите по верандата трупове; портата се олюля и рухна навътре. Дред изключи прозореца с образа на мишената; аудиоканалът за кратко бе превзет от съобщение за успешното завладяване на квартирата на охраната от страна на Следа две.

— Това е, джентълмени — бодро се обади той. — Забравили сме си поканите, така че трябва просто да влезем.

След като веднъж премина през изтърбушената каса на вратата, той се спря, за да огледа купчините отломки и прах, в които се беше превърнала колекцията от каменни скулптури на маите, разположена за беда твърде близо до входната врата. Инструктира по-голямата част от екипа си да провери за заблудени охранители и да се погрижи за персонала на дома, после подбра един щурмовак и двама командоси и ги поведе към лабораторията в мазето.

Щом бомбаджията коленичи до вратата на лабораторията, Дред отново се включи към вече хаотичния разговор.

— Следа три — обади се той, — само след около минута линията на мишената ще се освободи. Искам да я оставиш отворена, каквото и да ти струва, и да задържиш гостите в симулацията, колкото е възможно, докато установим кои са. Ясен ли съм?

— Да, разбрах.

Гласът на Селестино беше напрегнат и развълнуван и Дред леко се изнерви, но колумбиецът досега си се справяше съвсем добре. Рядко някой не се напрягаше изобщо, когато участваше в мащабно криминално нападение — такива хора си бяха изключения.

Дред и другите се върнаха по коридора, после бомбаджията включи трансмитера. Стените трепнаха съвсем леко, щом експлозивният гел огъна тежката укрепена врата като престояла филийка. Ритнаха я и влязоха. Белокосият мъж, отпуснат в кресло с възглавници, очевидно беше усетил разтърсването и се мъчеше да стане. Жена му, отпусната в своето кресло в дъното на лабораторията, все още се намираше във ВР и леко потрепваше.

Боливар Атаско се препъна — все още не се беше отделил напълно от симулацията, която надделяваше над външните му физически реакции. Той спря, залитна и се втренчи в Дред, сякаш можеше да го разпознае.

„Ти току-що срещна ангела на смъртта, а той е непознат. Винаги е непознат.“ Репликата от някоя незнайна интерактивна игричка цъфна в ума на Дред и го накара да се усмихне. Щом Атаско отвори уста да заговори, Дред махна с ръка и най-близкият командос застреля антрополога между веждите. Дред пристъпи, издърпа жака от невроканюлата на Атаско и махна към жената. Другият войник не се приближи към нея, а включи тронера си на автоматичен огън и го насочи към жената. Кабелът изхвърча от шията й и тя се свлече на пода — кървава купчина. Мисията изпълнена.

Дред набързо огледа двете тела, после изпрати обратно двамата командоси при останалите. Включи се в симулацията точно навреме, за да чуе един нов глас:

— Ако се опитате да напуснете, това би било много лоша идея.

Гласът беше странно познат. Чак след няколко секунди се сети, че това е гласът на Селестино.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгнаха твърде рано — каза техничарят чрез сима на Атаско, който беше превзел. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

— Лайно мръсно! — кресна Дред. — Тъп идиот такъв, разкарай се оттам! — Никакъв отговор: Селестино не слушаше командния канал. Дред усети как гневът се издува вътре в него като нажежена пара. — Дулси! Там ли си?