Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Тук съм.

— Имаш ли оръжие?

— Ъ-ъ-ъ… да. — Тонът й предполагаше, че винаги носи, ала не го използва.

— Влез и застреляй това копеленце. Веднага.

— Да го застрелям ли?…

— Веднага! Току-що той май провали най-важната част от цялата работа по най-тържествен начин. Застреляй го! Знаеш, че ще имам грижа за тебе.

Дулсинея Ануин, която Дред вече ценеше много високо, се издигна в очите му още повече. Той вече не я чу чак докато по аудиоканала на Следа три нещо гръмна.

— А сега какво? — Тя отново беше на линия и дишаше тежко. — Исусе, никога досега не съм правила такова нещо.

— Ами не го гледай тогава. Върни се в другата стая — оттам ще можеш да действаш. Искам да разбера кои са хората в тази симулация. Намери външните линии. Най-важното: искам да намериш една от тези линии — само една, — в която можем да проникнем.

Тя си пое дъх на пресекулки, след това се стегна.

— Ясно.

Докато чакаше, Дред огледа лабораторията на семейство Атаско. Скъпичко. При други обстоятелства нямаше да има нищо против да отмъкне едно-друго, въпреки че това би било в разрез със заповедите на Стареца. Но надушваше по-голяма награда. Махна на щурмовака, който стърчеше насред залата и смучеше мършава черна пура.

— Вдигай го.

Мъжът смачка пурата с обувка и започна да прикрепва топки гел „Анвакс“ на разни места в стаята. След като Дред и Дулси изпразниха харддисковете на Атаско, той щеше да задейства експлозива дистанционно.

Докато се качваше обратно по стълбите, Дулси Ануин се включи отново:

— Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

Усмихна се рефлекторно — не че му беше смешно, а no-скоро от любопитство.

— Ще понеса лошата. Тази вечер лошите новини не са много — поне засега.

— Повечето от тези хора не мога да ги хвана. Като че ли има няколко различни сетъпа, но повечето от тях са защитени срещу проследяване. Не са кукли, но използват някакъв вид сляпа релейна система — има поне две — три анонимни трасета, а има и още по-шантави неща. Ако си стоят всичките на едно място два — три дена, сигурно ще мога да разбия нещо, но иначе просто забрави.

— Вече започват да се пръскат. Сигурно след няколко минути ще са се изключили. Но ти каза „повечето“. Това ли е добрата новина?

— Хванах един на мушката. Вкаран е като гост от мишената. Няма релейност, няма нищо шантаво. Вече съм въвела робота.

Дред дълбоко си пое дъх.

— Страхотно! Идеално! Искам бързо да проследиш линията, после да изтеглиш индекса му. Можеш ли?

— За кога го искаш?

— Веднага. Искам да използваш тоя робот, за да завземеш линията, да изключиш онзи, който я използва, и да се включиш ти. Прегледай индекса — съвсем набързо, по-късно ще стъкмим по-добра версия — и научи, каквото можеш. Който и да е той или тя, това си ти. Схвана ли?

— Искаш да се престоря, че съм тази личност? Ами всичките данни, които ще трябва да обработя?

— Аз ще ги обработя. Трябва да ги обработя сам. Не се безпокой. Бързо ще намеря кой да те отмени. По дяволите, след като разкараме данните, сигурно ще поема и робота.

Болката в главата му и последиците от изкривяването почти бяха стихнали. Дред изведнъж усети нужда от музика и включи все по-усилваща се войнствена мелодия. Имаше нещо, което Стареца нямаше, беше го захапал здраво и нямаше да го пусне чак до деня на Страшния съд.

— Ако някой друг от това съвещание или каквото и да е там остане в симулацията, оставаш и ти. Дръж си устата затворена. Записвай всичко!

Вече трескаво обмисляше планове. Веднага щом разбереше къде живее човекът на тази линия, щеше да го/я издири и накаже — не беше задължително да извърши тези неща точно в този ред. Сега той беше на предната позиция.

— Исусе Христе — възкликна възторжено, — главната роля в някакъв тайнствен заговор, който беше изплашил Стареца до смърт!

Освен това заговорниците като че ли знаеха много повече от него за замислите на Стареца и приятелчетата му. Беше невъзможно да се разбере колко ценно можеше да се окаже това дребно попаденийце.

„Времето ми най-после дойде.“ Разсмя се.

Но всичко трябваше да му е кристално ясно, да се предпази от фал. Дори и сръчната госпожица Ануин би могла да сбърка нещо в цялата тази бъркотия.

— Сигурна ли си, че си вътре? — попита я той. — Дръж този сим в действие на всяка цена, докато те освободя. Ти си онзи човек, който го използва. Не се притеснявай за извънредното време — ще ти се плати достойно, Дулси, сладурче!

Отново се разсмя. Предишната му мисъл за Дулсинея като плячка беше надвита от идеята за преследване, по-величествено от всичко, което беше очаквал.