Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Лодката подскачаше по вълните и за миг отново го тласна в реалния свят. Дред огледа небето, водата, мъжете, наклякали безмълвно до него. „Къде е? Върни си го. Сега задръж.“

Но сега беше много по-трудно от простото унищожение, което беше упражнявал в началото, или от по-късната тактика на простото обездвижване на електронните компоненти. Номера като този, който трябваше да изпълни тази вечер, изискваха умения, които не беше усъвършенствал напълно, въпреки че цяла година в една от лабораториите на Стареца правеше изтощително упражнение след изтощително упражнение, докато учени в бели престилки бодро го насърчаваха — подкрепа, дължаща се на страха им от него, който така и не успяваха да прикрият докрай. Трудно му беше да каже коя все по-нарастваща сила му доставяше повече удоволствие.

„Намери го и го докопай.“ Най-после хвана блокажа, сграбчи го в ума си, остави мисълта си да се плъзне покрай него и навътре, докато го измерваше. Механичното нахлуване в електронната нервна система на острова, осъществено от техническия му екип, беше решителната първа стъпка; той трябваше да стигне възможно най-дълбоко в охранителната система, преди да се заеме за работа. От финия контрол, който се изискваше, вече го болеше главата. Когато използваше способностите си за повече от няколко секунди, му се струваше, че усеща как изкривяването се нажежава и започва да боли в мозъка му като възпалена жлеза.

Също като ловджийска хрътка, душеща за следа, той търсеше в неописуемия вътрешен мрак на изкривяването, докато намери точно онези електронни елементи, които му трябваха, после ги проследи обратно, проследи потока от данни до източника му в главните процесори и в паметта на охранителната система. Процесорите бяха просто електронни артефакти, всъщност не чак толкова различни от по-простите неща, като наблюдателните камери и устройствата за запалване на колите: просто електрически импулси, контролиращи механични артефакти. Дред знаеше, че ще е лесно да ги изкриви силно, така да ги изрита, че системата да се затвори, но ако това беше всичко, което искаше, щеше да остави онзи задник Селестино да пусне бомбата си с данни. Той трябваше да надвие болката си, за да достигне до нещо далеч по-крехко и по-полезно: трябваше да намери душата на системата и да я направи своя.

Системата беше сложна, но структурната й логика не беше по-различна от всяка друга. Намери желания комплект електронни врати и ги бутна лекичко всичките наведнъж. Удържаха, но дори и това му подсказа нещо. Сега беше изгубил всичко освен потока от данни — дори безсмислените шумове на радиото на охраната, на нощта и на вълните, окръжаващи физическото му тяло, бяха изчезнали. Побутна отново вратите, този път — една по една, като с всички сили се стараеше да прецени предварително какъв ще е ефектът от всяка промяна. Пипаше деликатно, макар главата му да пулсираше толкова силно, че му идваше да пищи. Не искаше системата да гръмне.

Най-накрая сред мрака, пронизан от кървавочервените светкавици на мигрената, намери вярната последователност. Щом метафоричната врата се разтвори широко, в него се надигна тъмна радост, която почти заглуши болката. Беше построил нещо неописуемо само със собствената си воля — ключ скелет за една невидима и недостижима ключалка — и сега цялата система на Исла дел Сантуарио се разтваряше пред него като евтина курва, готова да му подари тайните си. Изтощен, Дред с мъка пое обратно към другия свят — света извън изкривяването.

— Следа три — изрече дрезгаво, — аз съм в жилата майка. Хванете я и я сортирайте!

Селестино изсумтя нервно в знак на потвърждение и започна да подрежда потоците от сурови данни. Дред отвори очи, облегна се на парапета и повърна.

Лодката беше само на половин километър от острова, когато той отново възвърна способността си да мисли свързано. Затвори очи — гледката на прозорците с данни се наложи върху набраздените вълни и от нея отново му се догади, — после прегледа резултатите от проникването си: оголената инфраструктура на Сантуарио в действие.

Различните скенери и наблюдателни пунктове на оборудването на охраната го подмамиха за миг, но след като толкова маниакално беше набелязал кое трябва да се изключи и кога, докато подготвяха акцията, той се съмняваше, че дори и Селестино би могъл да я оплеска. Хвърли поглед и на стандартните програми, които регулираха физическото съществуване на мястото, но това не беше важно в момента. Имаше само едно нещо извън обичайното, но той търсеше точно него. Някой, всъщност двама, ако съдеше по двойния вход, се беше свързал с ЛЕОС, комуникационен спътник на ниска орбита — и в двете посоки протичаха огромни количества данни.