Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Кучи син! — беше се съпротивлявал почти до момента, когато вече щеше да е твърде късно. — Заглушете субовете — отклонете цялата подводна флотилия от ловци убийци. Япе, веднага щом е възможно, изпратете там лодка да търси оцелелите. Ще се обадя на шефа и ще му кажа какво става.

„Включване, линия и потапяне.“ Дред скочи.

— Следа две, старт!

Той махна на своята част от нападателния отряд, дузина мъже в неопренови костюми на командоси. Докато махне, те вече бяха вкарали лодката във водата. Затича се след тях. Собствената му работа едва сега започваше.

Лодката се плъзгаше безшумно през залива и внимателно се промъкваше през заспалите мини. Уредите им „търси и унищожи“ бяха изключени, но това не означаваше, че някоя не може да експлодира при случаен допир. Дред беше седнал отзад доволен, че поне сега може да прехвърли задълженията си на някого другиго. Имаше да върши много по-важни неща от това, да кара лодка.

Къде е? Затвори очи и изключи музиката. Захранването на пробива в охранителната система на острова все още беше отворено: чуваше как командирът говори на спасителната лодка, която точно сега тръгваше от другия край на острова. Още никой не беше забелязал блокажа, но това и без друго съвсем скоро щеше да се превърне в чисто академичен въпрос: охраната щеше да стигне до падналия хеликоптер само след минути. Освен ако не беше много лошо повреден, бързо щяха да забележат, че е бил подготвен за дистанционна операция. И щяха да разберат, че са ги прецакали.

Къде? Отново се вглъби в мислите си, търсейки възловата точка, която все му убягваше — онзи пулс, онзи електронен сърдечен ритъм, който щеше да му покаже къде да сграбчи.

Помисли си, че беше открил способността си да изкривява в първия дом за сираци, в който живя. Всъщност това изкривяване беше второто чудо; първото беше, че изобщо го бяха приели в дом за сираци. На седемгодишна възраст вече беше убил трима души, всичките — деца горе-долу на неговите години. Беше му приписано само едно от убийствата, макар и да го обясняваха с трагична, временна загуба на самоконтрол, а другите две смърти бяха окачествени като нещастни случаи. Всичко това бяха глупости, разбира се. И в двата случая Дред — който още не си беше избрал това мелодраматично име — дни наред носеше чук, затъкнат в панталоните, и чакаше. Това, че бутна двете жертви при второто си нападение по железните стълби, след като им разби главите, беше по-скоро финален пристъп на гняв, отколкото предпазлив опит да прикрие делото си.

Но дори и, без да се броят убийствата, на Отдела за малолетни в Куинсланд не му беше лесно да настани детето някъде. Простият факт на произхода му (майка — алкохоличка и проститутка, аборигенка, баща — филипински пират, който беше заловен и заслужено екзекутиран скоро след взаимодействието, чийто резултат беше бебето Дред) беше гаранция, че отделът трябва да предложи на евентуалните осиновители пари — рушвет, както излиза. Но чиновниците от агенцията бързо решиха, че за да настанят там малкия Джони Вулгару, си струваше да се бръкне в бюджета. Джони си беше бедствие, което чакаше да се разрази.

Случките, които го предизвикаха за първи път да изкриви нещо, бяха изненадващо обикновени. Осиновителката, вбесена от това, колко жестоко се отнася той към домашната котка, го нарече „малко черно копеле“. Той събори нещо от масата, тя го сграбчи с намерението да го заключи в стаята му. Докато го влачеше през всекидневната, гневните му писъци достигнаха кресчендо; екранът на стената изведнъж трепна и угасна.

За голямо нещастие на осиновителите му повредата във вътрешната електроника се оказа непоправима и те останаха почти месец без връзка с нормалния свят, докато съберат пари да я заменят.

Не свързаха случката с храненика си, макар да знаеха, че е способен на други, далеч по-прозаични актове на унищожение. Но Джони сам го забеляза и се зачуди дали не е магия. Няколко опита доказаха, че е магия — или поне вършеше същата работа като магията — и очевидно беше негова и само негова. Един-единствен ден, прекаран в тъмната му стая с комуникатора на втория му баща, му показа, че може да го прави и без да е ядосан — беше нужно само да си помисли, каквото трябва и както трябва.

Не използва способността си за нещо по-сериозно от дребни вандалщинки, злобни отмъщенийца няколко години и в няколкото сиропиталища, през които премина. Макар че тайните му ставаха все по-дълбоки и все по-ужасни, никога не му хрумна да използва способността си да изкривява нещата, освен за да поврежда камерите на охраната при обирите си или когато преследваше момичета — още преди да достигне сексуална зрелост. Чак когато Стареца се охарчи здраво, за да го измъкне от затвора за малолетни престъпници, откъдето премина през поредица от приюти за душевноболни, последният, от които малко или повече си беше собственост на Стареца, Дред разбра, че може да използва изкривяването и за по-големи неща…