Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Много ясно, че искам, майка му стара. Исусе! Следа едно, докладвайте!

Прозорецът на Следа едно показваше повече черна вода — този път — още по-високо.

— На петнайсет километра сме и се приближаваме.

— Очаквайте обаждането ми.

Още миг — и музиката се заизвисява към кресчендо. Редица малки прозорчета примигнаха в периферията на зрението му.

— Следа три, кой е излъчващият канал?

— Вторият отляво — отговори Селестино. — В момента мълчи.

Дред го нагласи и провери — не че мислеше техничаря за чак пък толкова некадърен, а защото беше в онова изключително, приповдигнато настроение, в което се чувстваш като Господ — искаш да пипнеш с пръст и да владееш всяка искрица, всяко падащо листо. Както беше казал Селестино, по канала идваше само тишина.

— Следа едно, давай.

Тишината продължи още няколко секунди. После чу в ухото си пукане на радио. За да е сигурен, намали звука по линията си към Следа едно, но продължаваше да го чува по канала на охраната на Исла дел Сантуарио. Слушаше с ушите на мишената.

— Помощ! Сантуарио, чувате ли ме?

Между думите на пилота, който сигурно говореше на испански, и системата за превод на Дред имаше леко забавяне, но той вече се чувстваше доволен — под професионалното лустро на мачо актьорът звучеше доста убедително паникьосан. Сестрите Беина бяха направили добър избор.

— Сантуарио, чувате ли ме? Говори ХА 1339 от Синселехо. Помощ! Чувате ли ме?

— Говори Сантуарио, ХА 1339. Виждаме ви на радара. Прекалено близо сте. Моля обърнете на изток и се изтеглете от нашата закрита зона.

Дред кимна. Учтиво, ала бързо и твърдо. Новата охранителна фирма на острова си струваше парите.

— Задният ни ротор спря. Сантуарио, чувате ли ме? Задният ни ротор спря. Молим за разрешение за кацане.

Паузата беше съвсем кратка.

— Невъзможно. Това е закрита зона, одобрена от Закона за авиацията на ООН. Предлагам ви да се опитате да стигнете до Картахена и да се приземите или на гражданското летище, или на летището за хеликоптери. На около пет километра е.

Гневният вик на капитана беше крайно убедителен. Дред не се сдържа и се разсмя.

— Копелета недни! Падам! Не мога да стигна до Картахена! Имам четирима пътници и двама души екипаж и едва удържам машината във въздуха.

Исла дел Сантуарио продължаваше да не оправдава името си.

— Извинявам се, ХА 1339, но това е в противоречие с пряката ми заповед, повтарям, с пряката ми заповед. Отново ви предлагам да се опитате да стигнете до Картахена. Ако се опитате да се приземите тук, ще бъдем принудени да го третираме като опит за нападение. Разбрахте ли ме?

Когато гласът на пилота се чу отново, беше равен и яден. Силният шум, който заглуши някои от думите му звучеше съвсем определено като разпадащ се турбокоптер.

— Не мога да се боря повече… проклет ротор… не мога повече. Падаме. Ще се опитам да не се… размажем върху драгоценния ви остров. Надявам се да… гниете в ада.

Разнесе се още един глас, който напрегнато говореше на испански. Дред провери мигащите светлинки и се увери, че това е един от допълнителните канали на охраната на острова.

— Визуален контакт, сър. Задният ротор е повреден — точно както каза той. Вече са много близо до водата и се движат без посока. Може да се разбият в скалите… ох, Божичко, точно нататък отиват!

От много голямо разстояние през тъмната вода нещо издрънча приглушено — като чук, който удря стиснат в ръка гонг. Дред се усмихна.

— Паднаха в нашия периметър, сър. Хеликоптерът не се запали, така че може и да има оцелели, но унищожителните субове ще ги ударят само след минути.

— Мамка му! Сигурен ли си, че са в нашата зона, Охеда?

На командира на островната охрана очевидно никак не му харесваше ситуацията, в която беше попаднал.

— Виждам хеликоптера, сър. Все още виси на скалите, но с тези вълни няма дълго да остане там.

Офицерът извади първите снимки от фрагмите на камерите и щом думите на наблюдателя се потвърдиха, отново изруга. Дред си помисли, че знае какво преминава сега през главата на този човек: островът се охраняваше от двайсет години, макар и неговите работодатели да бяха сключили договора съвсем скоро. Двайсет години, и никога не се беше случвало нищо по-опасно от неколцина местни рибари, заплашващи да навлязат в закритата зона. Той току-що беше отказал на летателен апарат в беда да се приземи, колкото и законно да беше това. Можеше ли да разтегне тази законност чак дотам, че да остави оцелелите след падането да бъдат убити от огъня на подводната охрана? И вероятно още по-определено — можеше ли да го направи пред подчинените си и да се надява, че ще запази уважението им при истинска опасност?