Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Лед! Тресна го с юмрук, но той дори не се пропука. Дробовете му сякаш бяха пълни с живи въглени, главата му — с тлеещи сенки.

Давеше се. Някъде, някак — и никога нямаше да разбере защо.

„Знанието ще умре заедно с мене. За Граала.“ Нелепата мисъл трепкаше във все по-сгъстяващия се мрак в главата му като лъскава рибка.

Водата изсмукваше всичката топлина от тялото му. Не чувстваше краката си. Притисна лице към леда, молеше се за глътка въздух, но с краткото вдишване в него нахлу само още мокър студ. Нямаше смисъл да се бори повече.

Отвори уста, за да погълне водата, която щеше да сложи край на мъките му, после замря за сетен миг и се опита да съзре късчето небе. Нещо черно покри дупката и в същия този миг ледът, небето, облаците се стовариха върху му, блъснаха го назад и изкараха въздуха от напрегнатото му тяло. Задъха се и водата се втурна навътре, изпълни го, задави го, заличи го.

Люшна се завеса — трепкащ оранжево-жълт екран. Опита се да фокусира погледа си върху нея, ала не можа. Колкото и напрегнато да се взираше, образът не ставаше по-отчетлив, беше все така размазан, невеществен. Затвори очи, почина си, после пак ги отвори и опита отново.

Усети, че нещо го докосва, но усещането беше някак странно отстранено, сякаш тялото му беше невъзможно дълго и го докосваха по някоя много далечна част. Зачуди се дали не е бил… не си спомняше думата, но вместо това в ума му изникна болнична стая, мирис на спирт, остра, кратка болка като ужилване.

Упоен. Но защо ще го…? Той беше…

Реката. Опита се да се надигне, ала не успя. Деликатните докосвания — толкова леки и далечни — продължаваха. Отново фокусира погледа си и най-накрая осъзна, че се взира в трепкащите пламъци на някакъв огън. Главата му като че ли беше свързана с тялото му само с няколко нерва. Усещаше нещо под себе си и можеше да определи, че повърхността е груба и неудобна, но тялото му се беше вцепенило и неудобството си беше чисто предположение. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само леко хъхрене.

Сякаш беше повикал някого — едно лице веднага изплува пред него, перпендикулярно на погледа му. Имаше брада и тежки, надвиснали вежди. Кафявите очи, хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, бяха кръгли като на бухал.

— Настинал си — рече лицето. Гласът му беше плътен и спокоен. — Щеше да умреш от студ. Ние ще те стоплим. — И то отново се плъзна извън полезрението му.

Пол събра мислите си, доколкото можа. Пак беше оцелял — поне досега. Помнеше името си и всичко, което се бе върнало в паметта му, щом бе коленичил пред хоругвата с розата и потира. Но къде е бил преди, все още не знаеше, а къде е сега — това беше една нова тайна.

Опита се да се надигне и да седне. Не можа, но успя да се претърколи на една страна. Усещанията започваха да се връщат в тялото му, рояци иглички го бодяха нагоре-надолу по краката, все повече му прилошаваше — започна ритмично да го втриса и да го връхлитат болезнени спазми. Най-накрая успя да види какво имаше зад огнената завеса, макар че трябваше да мине известно време, докато осъзнае какво е това.

Онзи, който му беше говорил, и още пет — шестима брадати мъже с хлътнали очи бяха приклекнали в полукръг около огъня. Каменен свод се простираше над тях, но не бяха точно в пещера, а по-скоро в някакъв дълбок скален навес на склона на хълм. Отвъд се ширваше свят, потънал в почти идеална белота, свят, покрит с дълбок сняг, простиращ се чак до редицата планински зъбери в далечината. В подножието на хълма, може би на около километър от тях, виждаше тънкия сивкав силует на замръзналата река и черната дупка, през която го бяха измъкнали тези мъже.

Погледна надолу. Онзи, който му беше говорил, режеше дрехите на Пол с парче черен камък, изсечено във формата на листо. Имаше могъщо телосложение, широки длани и плоски пръсти. Дрехите му бяха направени от парцаливи животински кожи, придържани от ремъци от жили.

„Неандерталци — помисли си Пол. — Пещерни хора, а това сигурно е ледниковият период или нещо такова. Също като музейна експозиция, да му се не види, само дето живея в нея. На петдесет хиляди години от всичко, което познавам.“ Преряза го ужасна болка. Беше жив, ала някак беше загубил живота си, истинския си живот, и очевидно беше обречен постоянно да скита из някакъв ужасен лабиринт без дори да знае защо. Очите му се напълниха със сълзи, те потекоха по бузите му. Дори трептенето и болката на пробуждащите се нерви се загубиха, надвити от болката от пълната, абсолютна загуба.