Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Гали стоеше на единственото празно място насред помещението. От двете му страни бяха застанали две фигури — единият беше кльощав, а другият — невероятно тлъст.

Щом Пол тръгна към него, пред очите му се разля отчайващ мрак. Гали се мъчеше да се изтръгне, но онези двамата го държаха без всякакво усилие. Кльощавият беше целият от блестящ метал, с нокти като куки — не приличаше на човек, главата му нямаше очи и приличаше на бутало. Другият беше толкова дебел, че мазната му кожа се бе опънала чак до прозрачност и светеше със своя собствена лоена, жълтеникавосивкава светлина като огромен оток.

Устата на дебелия, пълна с грамадни като бивни, изпочупени зъби, се разпълзя в усмивка, чиито краища се губеха в напращелите бузи.

— Върна се при нас! Изминал си целия този дълъг път — и то по своя свободна воля! — Той се захили и бузите му се разтресоха. — Представи си, Никелирана чинийо, сигурно страшно сме му липсвали! Колко лошо, че Стареца го няма, за да се порадва на този миг.

— Много правилно, че тоя Джонас се върна — обади се металният. Една вратичка се отваряше и затваряше в четириъгълната му уста. — И би трябвало да съжалява, след като ни отвори толкова работа, палавникът му с палавник. Трябва да ни се помоли да му простим. Хайде, помоли ни се.

— Пуснете момчето!

Пол никога не ги беше виждал, ала ги познаваше добре и ги мразеше така силно, както и рака, който бавно бе убивал майка му.

— Нали искате мене?

— О, Боже, ама ние вече не искаме само тебе — обади се металният. — Нали така, Буца масло?

Дебелият поклати глава.

— Първо ни дай онова, което държиш. Заменяме момчето срещу него.

Пол усети твърдите ръбове на арфата под пръстите си. Защо изобщо се пазаряха? Тук, където силата беше на тяхна страна — защо ли си правеха труда?

— Недей! — изкрещя Гали. — Те не могат… — Съществото, наречено Буца масло, стегна пръстите си, прилични на голи охлюви, около ръката му и момчето запищя, загърчи се и се разтрепери, сякаш лежи върху релси, по които минава ток.

— Дай ни го — обади се Никелирана чиния — и тогава може би Стареца ще се смили над тебе. Някога ти беше добре, Пол Джонас. Можеш пак да си добре.

Пол не можеше да гледа зиналата уста на Гали, агонизиращите му очи.

— Къде е жената? В онази клетка имаше жена.

Никелирана чиния обърна почти гладката си, безлична физиономия към Буца масло, завзира се в него мълчаливо, после пак се извърна:

— Няма я. Отлетя — но не далече и не задълго. Искаш ли да я видиш пак? Можем да го уредим.

Пол поклати глава. Знаеше, че изобщо не бива да се доверява на тези двамата.

— Само пуснете момчето.

— Не и преди да си ни дал онова, което държиш.

И Буца масло стисна Гали така, че той отново се сгърчи. Ужасен, Пол им подаде арфата. И двете лица — и хромираното, и восъчното — алчно се извърнаха към нея.

Стаята се разтресе. В първия миг Пол си помисли, че огромните машини са започнали да се срутват. След това самите стени като че ли се заразпадаха и го обзе внезапен, още по-силен страх.

Стареца?…

Но Никелирана чиния и Буца масло също гледаха със зяпнали уста как самите равнини с геометрична форма започнаха да се разпукват около тях. Пол продължаваше да стои с протегната ръка, Никелирана чиния направи рязка, дълга до невъзможност крачка към нея, блестящият му нокът се устреми към арфата. Гали, който се беше свлякъл на пода, обви ръце около лъскавите крака на Никелирана чиния. Съществото се препъна и се строполи върху камънака с тежък металически грохот.

Стаята, Пол — всичко отново потрепери, разпадна се и се сви.

Пак беше замръзнал във въздуха над небето, а Големият канал и червената пустиня пак се извисяваха над главата му — но там, където преди беше увиснал Гали, сега имаше само въздух. Ръката му, която Гали преди докосваше с протегнатите си пръсти, сега беше свита в юмрук.

Щом обърканият му ум се опита да осъзнае резкия преход от механичната къща на великана към този съвършен покой, светът оживя. Цветовете започнаха да се просмукват и потекоха. Твърдата материя се превърна във въздух, въздухът — във вода, и погълна Пол с гигантско студено жвакане.

Той се носеше — дробовете му бяха толкова пълни, че щяха да се пръснат, боляха го. Самият мрак, който го обкръжаваше, беше хладен и тежък. Не схващаше къде е горе, къде е долу. Видя някакво мъждукащо жълто сияние — можеше да е и слънцето — и залитна към него, загърчил се като змиорка. За миг светлината го обгърна, а после пак се намери сред мрак, но този път студът беше убийствен. Видя отново светлина — хладно синя — и с мъка си запробива път към нея. Надигнеше ли се, виждаше стройните върхари на черни дървета и сиво, облачно небе. След това ръката му се удари в нещо и отскочи. Той зарита, протегнал глава към светлината. Драскаше с нокти, но между него и въздуха имаше нещо твърдо, което го задържаше в мразовитата вода.