Рик Риърдън - Досиетата на героя

— Пърси? — тя свали сребристата качулка на анорака. Черната й коса бе по-дълга, отколкото си спомнях, но добре познавах блестящите сини очи и сребърната тиара, която я отличаваше като първи лейтенант на богиня Артемида.

— Талия — извиках, — какво правиш тук?

— Следвам златния елен — каза тя, като че това трябваше да е очевидно само по себе си. — Той е свещеното животно на Артемида. Предположих, че е някакъв знак. И, хм… — погледна нервно към госпожа О’Лиъри, — може ли да ми обясниш какво търси това нещо тук?

— Това ми е домашният любимец. Госпожа О’Лиъри… не!

Госпожа О’Лиъри душеше елена и проявяваше забележително неуважение към личното му пространство. Той я удари с копито по носа. Скоро двамата започнаха да играят странна игра, в която се опитваха да стоят възможно най-отдалечени един от друг.

— Пърси — намръщи се Талия, — това надали е съвпадение. Ние двамата на едно място по едно и също време?

Тя беше права, разбира се. При героите съвпадения няма. Талия бе добър приятел, но не я бях виждал от близо година. А сега, ето ни и двамата.

— Някой бог е уредил това — предположих.

— Сигурно.

— Но е добре да се видим.

Тя ми се усмихна леко.

— Аха. Когато всичко това свърши, ще ти купя чийзбургер. Как е Анабет?

Преди да мога да отговоря, през слънцето мина облак. Златният елен потръпна и изчезна, като остави бедната госпожа О’Лиъри да лае по купчина сухи листа.

Вдигнах меча си, а Талия опъна лъка си. Инстинктивно опряхме гръб в гръб. Над сечището се спусна кълбо мрак и от него на тревата изпадна едно момче. Изглеждаше безкрайно изненадано.

— Оф — промърмори и изтупа авиаторското си яке. Бе на около 12 години, с тъмна коса, джинси и черна тишъртка. На дясната си ръка носеше пръстен със сребърен череп. А на колана му висеше меч.

— Нико? — попитах.

Очите на Талия се разшириха.

— Малкият брат на Бианка.

Нико се намръщи. Съмнявах се, че обича да го наричат „малкия брат на Бианка“. Преди няколко години неговата сестра, ловец на Артемида, бе загинала. Темата все още бе болезнена за него.

— Защо съм тук? — изръмжа той. — Седя си аз на гробището в Ню Орлиънс и в следващия миг съм в… това Ню Йорк ли е? Какво, в името на Хадес, търся тук?

— Не сме те домъкнали ние — рекох му, — ние бяхме… — усетих да ме побиват тръпки — събрани. Ние тримата.

— За какво говориш? — попита Нико.

— Децата на Тримата големи — отговорих — Зевс, Посейдон и Хадес.

Талия си пое дълбоко въздух.

— Пророчеството. Нали не мислиш, че Кронос…

Тя не довърши. Всички знаехме за голямото пророчество, за войната между боговете и титаните, която предстоеше, и как детето на един от тримата върховни богове, което първо навърши шестнайсет, щеше да вземе съдбовно решение, което да спаси света. Или пък ще го унищожи. Тоест един от нас.

През последните няколко години господарят на титаните Кронос ни бе манипулирал, но поотделно.

Дали сега той ни беше събрал?

Земята се разтърси. Нико извади собствения си меч — черно острие от стигийско желязо. Госпожа О’Лиъри отскочи назад и предупредително излая.

Прекалено късно разбрах, че иска да ме предупреди.

Земята под мен, Нико и Талия се разтвори.

Пропаднахме в мрака.

Очаквах падането да бъде дълго и накрая, на дъното, да се превърнем в полубожествена гофрета. Но вместо това се озовахме в една градина. И тримата крещяхме от ужас и, предполагам, сме изглеждали леко нелепо.

— Какво… къде сме? — попита Талия.

Градината бе тъмна. Редици сребърни цветя блестяха слабо и се отразяваха в големите скъпоценни камъни, поставени в лехите до тях — диаманти, сапфири и рубини, всичките колкото футболни топки. Над нас се надвесваха дървета, покрити с оранжеви цветове, и с плодове, от които лъхаше сладникава миризма. Въздухът бе хладен и влажен — но не зимен.

Бе като въздуха в пещера.

— Бил съм тук и преди — обявих.

Нико откъсна един нар.

— Това е градината на моята мащеха, Персефона — той направи гримаса и хвърли плода, — не яжте нищо.

Нямаше нужда да ми го казва. Хапнеш ли от храната на Подземния свят, оставаш в него завинаги.

— Внимавайте, вие двамата — предупреди ни Талия.

Обърнах се и видях как тя се е прицелила в една висока жена, облечена в бяла рокля.

Първо си помислих, че жената е призрак. Дрехата около нея изглеждаше като от пушек. Дългата й черна коса се вееше като да е безтегловна. Лицето й бе красиво, ала мъртвешки бледо.

Тогава видях, че роклята й всъщност не е бяла. Тя бе направена от изменящи се цветове — червено, синьо и жълто бяха втъкани в нея, ала някак избледнели. Очите й бяха същите — многоцветни и същевременно безцветни.