Алън Камбъл - Море на призраците

Стигнаха края на уличката и излязоха в просторен четириъгълник, където градските къщи бяха изгорени много отдавна с драконов огън. Водата тук стигаше до напречните греди на входните врати. От един горен прозорец висяха четири човешки скелета. Грейнджър забеляза по костите им остатъци от червена боя. „Това е знак за иманярска територия.“ Тук се бе водила битка за права над потъналите съкровища. Освобождението на хората от робство само им бе осигурило възможност да се избиват помежду си. „Светът потъва, а ние се трепем за джунджурийки.“ Чудеше се дали човечеството винаги е било толкова глупаво.

Пътят на юг бе запречен от огромни купчини отломки. Бенкс се огледа, подсвирна тихо и посочи един от прозорците на близката къща — дъските, с които бе зарешетен, бяха разбити и можеше да се мине.

Насочиха лодките натам, минаха през отвора и се озоваха в помещение, вероятно някога било просторна приемна. Вита мраморна стълба се спускаше право в саламурата. Надигащото се море я бе потопило чак до горните четири стъпала. Крийди вдигна фенера, за да огледа висящия от тавана полилей. Долната му част вече бе потопена под повърхността. Медният обков бе покрит с ичусански кристали, които се вплитаха и във веригата.

— Приливът трябва да е започнал.

Дупка в отсрещната стена им осигури достъп до вътрешен коридор зад стълбището, където корпусите на тесните лодки взеха да дращят в стените от двете страни. Някой бе завързал въже за тавана и те го използваха, за да се придърпват напред. Свиха зад един ъгъл и продължиха по друг коридор със срещуположни врати. През една Грейнджър мярна светлина от фенер.

Иманяри?

Крийди явно също я бе забелязал, защото мигновено изгаси фенера и погледна Грейнджър — огромното му тяло се очертаваше на жълтеникавото сияние в дъното на коридора. После бръкна в джоба си и извади револвер. Грейнджър чу щракването на превъртания барабан.

Грейнджър насочи безшумно лодката към светлината. Не чуваше никакви звуци освен плисък на вода. Щом носът на лодката се изравни с вратата, той се пресегна и притегли корпуса към стената, та лодката да не се разлюлее от изстрела на сержанта.

Лицето на Крийди бе озарено от светлината пред тях — мъртвешки бледо като на труп, омотано с кървав бинт и със зъбата усмивка като вкочанената физиономия на мъртвец. Той държеше револвера изпънат в огромното си ръчище, насочен към вътрешността на стаята. Огледа я за миг, извърна лице към Грейнджър и вдигна пръст пред устните си. После се улови за касата на вратата и тласна лодката вътре.

Озоваха се в балната зала. Огромни прозорци красяха южната стена — със строшени стъкла, за да осигурят изход от сградата. На дълги закрепени за тавана вериги бяха окачени перлени фенери, но водата се бе покачила над тях и сега те светеха под нивото ѝ. Върху изрисувания с избледнели фрески таван игриво трепкаха отражения. Повечето рисунки бяха на отдавна умрели унмерски крале и кралици, на дворци сред гори и красиви градини, на кораби в открито море или на пристан: човешки роби разтоварваха сандъци със скъпоценни камъни и странни златисти машини. Изрисуваните над тях небеса бяха изпъстрени с множество звезди, свързани с пресечени линии и математически символи. Погледната като цяло, картината сякаш разказваше историята на унмерското идване от изток и последващото поробване на човешката раса.

Балната зала бе пуста, ако не се броеше плаващата платформа, използвана като кей за три кървавочервени скифа от драконова кожа. Върху този импровизиран пристан лежеше мъж, завит с черно одеяло. Изглеждаше заспал.

Крийди посочи скифовете с брадичка и Грейнджър кимна. Тези лодки бяха по-добре пригодени за открито море. Той обърна глава и видя, че Тумел тъкмо влиза с втората лодка. Бенкс и Суон бяха извадили оръжия.

Доближиха се безшумно до пристана.

Грейнджър се наведе и огледа дъното на залата, на три-четири метра под тях. Беше покрито с натрошени камъни, кутии от консерви и скъсани и оплетени рибарски мрежи. Не виждаше Удавниците, но зърна белезникавите скелети на поне три човешки трупа. Дебела верига се издигаше от бетонен блок към долния край на платформата. Из тъмната вода щъкаха сребристи рибки.

Спящият иманяр не помръдваше. Устата му зееше, чуваше се тихо похъркване. Беше облечен с наметало от промазана китова кожа, твърде голямо за хърбавите му рамене, брадата му бе проскубана — виждаха се петна от изгорена от морската вода кожа.