П Каст - Белязана

— Не е каквото си мислиш. Хайде, ще ти разкажа по пътя.

Оставих съдовете в миялнята и поведох безмълвната Стиви Рей навън. Нала подтичваше след мен и съскаше срещу всяка котка, която се опитваше да ме доближи.

— Влизам като шпионин. Точно както ти предложи снощи.

— Не, това не ми харесва — възпротиви се тя.

— Никога ли не си чувала старата поговорка «Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо»?

— Да, но…

— Точно това и правя. Афродита си проправя път напред чрез гадости. Тя е себична и зла. Не може да е това, което Никс би искала за своя Висша жрица.

Стиви Рей облещи очи.

— Смяташ да я спреш ли?

— Е, поне мисля да опитам.

И докато го изричах, усетих сапфирения полумесец на челото ми да потръпва.

— Благодаря за котешките принадлежности, които си взела за Нала — казах аз.

Неферет вдигна поглед от това, което четеше, и се усмихна.

— Нала — страхотно име! Но трябва да благодариш на Скайлар, не на мен. Той ми каза, че тя идва. — Неферет се загледа в рижата топка козина, която нетърпеливо обикаляше около мен. — Много е привързана към теб. — Тя вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха. — Зоуи, кажи ми, досега чувала ли си я да ти говори с глас? И случвало ли ти се е да знаеш точно къде е, дори когато не е при теб?

Примигах смутено. Неферет сигурно си мисли, че имам дарба, свързана с котките.

— Не, аз… не съм я чувала да говори. Но доста често ми мяука. И няма как да знам къде е, ако не е с мен, защото винаги е с мен.

— Страхотна е. — Неферет протегна пръст към Нала. — Ела тук, мъниче.

Изведнъж Нала скочи върху бюрото на Неферет, разпилявайки листове навсякъде.

— О, Неферет, много съжалявам! — Посегнах да взема Нала, но тя не ми позволи. Започна да гали котето по главата, а то затвори очи и замърка.

— Котките винаги са добре дошли тук, а листовете лесно ще ги събера. И така — за какво искаше да говорим, Зоуибърд?

Нарече ме с прякора, който баба ми измисли, и от спомена за нея направо ме заболя сърцето. Липсваше ми толкова много, че не успях да сдържа сълзите си.

— Липсва ли ти предишният дом? — попита ме нежно тя.

— Не, определено не. Само баба. Но бях толкова заета, че явно го осъзнавам едва сега.

— Не ти е мъчно за родителите ти.

Не го каза като въпрос, но имах чувството, че трябва да й отговоря.

— Не. Може да се каже, че нямам баща, той ни изостави, когато бях малка. А преди три години майка ми се омъжи повторно и… ами…

— Можеш да ми кажеш. Давам ти думата си, че няма да разкажа на никого.

— Мразя го — изрекох с повече омраза, отколкото предполагах, че изнизвам. — Откакто се присъедини към нашето семейство — казах думата с ирония, — нищо не е както трябва. Майка ми напълно се промени. Сякаш не може да ми бъде и майка, и негова съпруга. Онази къща отдавна престана да е мой дом.

— Моята майка почина, когато бях на десет. Баща ми не се ожени повторно. Вместо това започна да ме използва като съпруга. От тогава чак до момента, в който Никс ме беляза и спаси, той ме изнасилваше. — Неферет замълча и ми даде време да преглътна шока си от думите й. — Като казах, че разбирам какво е домът ти да се превърне в непоносимо място, наистина го мислех.

— Това е ужасно… — Просто не знаех какво повече да кажа.

— Тогава беше. Сега е просто лош спомен. Зоуи, хората от твоето минало и настояще ще стават все по-незначителни с времето и рядко ще си спомняш за тях. Ще го разбереш по-добре, когато настъпи Промяната.

Имаше хлад в гласа й, от който се почувствах странно.

— Не искам да преставам да се сещам за баба — чух се да казвам.

— Разбира се, че не искаш. — Тя отново стана приветлива. — Едва девет вечерта е. Защо не й се обадиш? Може би малко ще закъснееш за часа по актьорско майсторство, но аз ще предупредя професор Нолън да те извини.

— Благодаря. Много бих се зарадвала. Но не заради това исках да говорим. — Поех си дълбоко дъх. — Снощи пих кръв.

Неферет кимна.

— Да, «Дъщерите на мрака» често смесват ритуалното си вино с кръв от третокурсник. Явно така им харесва. Това много ли те притеснява, Зоуи?

— Ами, аз първоначално не знаех. А после… да, притесни ме.

Неферет се намръщи.

— Не беше много етично от страна на Афродита да не ти каже. Трябвало е да имаш избор дали да пиеш. Ще поговоря с нея.

— Не! — извиках, а после се постарах да се успокоя и да звуча по-уравновесено. — Не, наистина няма нужда. Ще се оправя. Реших да се присъединя към «Дъщерите на мрака» и не искам още от самото начало да изглежда, сякаш се мъча да създавам проблеми на Афродита.