П Каст - Белязана

— Хайде, хайде. Разкажи ми всичко. Как беше актьорското майсторство? Хареса ли ти? Какво мислиш за професор Нолън? Нали има много готина татуировка? Малко ми прилича на маска.

Деймиън я дръпна за ръката.

— Поеми си малко въздух и дай думата на момичето да ти отговори.

— Извинявам се — смути се тя.

— Предполагам, че е хубава — отговорих аз.

— Предполагаш?

— Ами… разсейваха ме.

— Какво? — Тя присви очи. — Да не би някой да те е тормозил заради белега ти? Хората са просто отвратителни същества!

— Не, нищо подобно. Онази Елизабет Без Фамилия спомена, че била готина татуировка… А аз бях разсеяна, защото… ами… — усетих, че отново се изчервявам. Бях решила да ги разпитам за Ерик, но сега, като започнах да говоря, се разколебах дали изобщо трябва да казвам нещо. Например, дали да им кажа за случката в тъмния коридор?

Деймиън наостри уши.

— Усещам, че сега идва интересната част. Хайде, Зоуи. Ти беше разсеяна, защо-о-ото-о-о?

— Добре, добре. Мога да го обобщя с две думи. Ерик Найт.

Стиви Рей зяпна, а Деймиън се престори, че припада, но много бързо се наложи да се изправи, защото в този момент звънецът би и професор Пентесилея влезе в стаята.

— По-късно — прошепна ми Стиви Рей.

— Обезателно! — добави Деймиън.

Усмихнах се невинно. Ако не друго, поне бях доволна, че със споменаването на Ерик ще ги държа в напрежение цял час.

Урокът по литература си беше цяло преживяване. Стаята беше напълно различна от всички, които досега съм виждала. По стените имаше много интересни и странни рисунки, картини и плакати, които запълваха всеки сантиметър. А от тавана висяха най-различни камбани, много на брой.

Професор Пентесилея (чието име аз вече познавах от урока по социология и знаех, че е принадлежало на една от най-почитаните амазонки, и която всички наричаха просто професор Пи) беше като излязла от филм. И то от научнофантастичен. Имаше червеникаворуса коса и лешникови очи, а фигурата й беше толкова перфектна, че сигурно всички момчета в курса точеха лиги. (Не че е особено трудно да накараш един тийнейджър да точи лиги.) Татуировката й изобразяваше фин и красив кел тек и възел, стигащ до скулите й, което придаваше на лицето й суров и сериозен вид. Носеше скъпи черни панталони и копринена жилетка с цвят на планински мъх, а на гърдите си имаше същата бродерия, която носеше и Неферет.

— Родена съм през 1902. — Тя привлече вниманието към себе си. Странна работа, аз не бих й дала повече от трийсет. — Бях на десет години през април, когато се случи трагедията и помня всичко много ясно. За какво говоря? Дали някой от вас може да се досети?

Отлично знаех за какво говори, но това не се дължеше на необятните ми познания по история. По-скоро се дължеше на факта, че като малка бях лудо влюбена в Леонардо ди Каприо и майка ми ми купи всички негови филми за дванайсетия ми рожден ден. А конкретно този филм съм го гледала толкова много пъти, че все още помня части от него наизуст (и не мога да преброя колко пъти съм плакала, когато накрая той се изхлузва от дъската и потъва… толкова сладък, направо да го схрускаш).

Огледах се. Явно никой друг не се досещаше, затова въздъхнах и вдигнах ръка.

— Корабът «Титаник» е потънал през април 1902 година. Бил е ударен от айсберг късно през нощта в неделя, четиринайсети април и е потънал няколко часа след полунощ, на петнайсети.

Чух зад себе си възклицанията на Деймиън и Стиви Рей. Толкова глупава ли им се струвах по принцип, че правилният ми отговор сега ги изненада така?

— Обичам, когато новаците знаят отговорите — усмихна се професор Пи. — Абсолютно вярно, госпожице Редбърд. Живеех в Чикаго по време на трагедията и никога няма да забравя как от всеки ъгъл продавачите на вестниците подвикваха страшните заглавия. Беше наистина ужасно, особено заради всички тези нелепо загинали хора. Това събитие беше знаменателно за края на една ера и началото на нова, която доведе много промени и наложи отдавна необходими закони за корабоплаването. За всичко това ще учим сега, както и за мелодраматичните събития от онази нощ в произведението на Уолтър Лорд — «Последната нощ на Титаник». Въпреки че Лорд не е вампир, а си е срамота, че не е — добави тя тихо, — аз намирам неговия разказ за събитията за много завладяващ, а стилът му на писане за изключително интересен. И така, да започваме. Нека тези, които стоят на последните чинове, да вземат от библиотеката зад себе си книги за останалите от своята редица.