П Каст - Белязана

— Няма проблем, ще отида. — Положих усилия гласът ми да не трепне и да говоря колкото се може по-безгрижно. Най-малкото тя очакваше от мен да отида, а аз никак не исках да разочаровам ментора си. Да не говорим, че по никой начин нямаше да направя нещо, с което да оставя у Афродита впечатлението, че се страхувам от нея.

— Браво! — зарадва се Неферет и стисна ръката ми. — Ако ти потрябвам, ще бъда в кабинета си. — Тя погледна към челото ми. — Виждам, че шевовете ти са почти напълно зараснали. Главата боли ли те още?

Машинално посегнах към слепоочието си. Все още се напипваше някой и друг шев, но изглеждаше, сякаш съм получила раната преди повече от десет дни. Много, много странно. А още по-странно бе, че изобщо не се бях сещала за това цяла сутрин.

Тогава осъзнах, че не се бях сещала нито за това, нито за мама или Хийт, нито дори за баба Редбърд…

— Не — отговорих най-после, като осъзнах, че Неферет и Деймиън очакват да отговоря. — Не, изобщо не ме боли.

— Чудесно. Вие двамата по-добре тръгвайте, преди да сте закъснели за следващия си час. Сигурна съм, че театърът много ще ти хареса. Доколкото си спомням, професор Нолън тъкмо започна да преподава за монолозите.

Притичах след Деймиън и вече бяхме стигнали средата на коридора, когато се спрях учудено.

— Тя откъде знае, че съм избрала театъра? Реших го едва тази сутрин.

— Възрастните вампири знаят твърде много неща — прошепна ми той. — Запомни го. Възрастните вампири знаят всичко. Непрекъснато. Особено когато става дума за Висшата жрица.

В светлината на информацията, която криех от Неферет, не ми се искаше да мисля дълго за това.

— Ехо! — Стиви Рей подтичваше след нас. — Как беше вампирската социология? Започнахте ли за амазонките?

— Много беше готино — зарадвах се, че мога да сменя темата за мистериозните умения на вампирите. — Нямах представа, че понякога си отрязвали десните гърди, за да не им пречат при стрелбата е лък.

— Изобщо нямаше да им се налага да го правят, ако бяха плоски като мен — Стиви Рей сведе поглед към гърдите си.

— Или като мен — въздъхна драматично Деймиън.

Все още се смеех, когато стигнахме до кабинета по актьорско майсторство. Професор Нолън не излъчваше сила така, както Неферет. Вместо това излъчваше енергия. Беше много атлетична жена, с черна, дълга и права коса. Стиви Рей беше права. Имаше ужасен тексаски акцент.

— Зоуи, добре дошла. Намери си свободно място някъде.

Поздравих я и седнах зад Елизабет, момичето, което разпознах от предишния час по социология. Изглеждаше дружелюбна, а и вече знаех, че е интелигентна. Винаги е добре да седиш зад умен ученик.

— Време е да си изберете монолозите, които ще представите пред класа другата седмица. Но преди това ви обещах, че ще ви демонстрирам как трябва да бъде представен един монолог, затова помолих един от талантливите си ученици от горните курсове да изрецитира монолога на Отело от известната пиеса на най-прочутия писател вампир — Шекспир. — Професор Нолън направи кратка пауза, след което посочи към вратата. — Ето го и него!

Вратата се отвори и… о, боже мой, стори ми се, че сърцето ми направо спря. Сигурна съм, че със зяпналата си уста съм изглеждала като идиот. Беше най-красивият младеж, който някога съм виждала — висок, с тъмна, леко чуплива коса, като на Супермен. Очите му бяха поразително сапфиреносини и…

О! По дяволите! По дяволите! По дяволите! Това беше момчето от тъмния коридор.

— Заповядай, Ерик. Както винаги си много точен е появата си. Вече очакваме твоя монолог. — Професор Нолън се обърна отново към курса: — Повечето от вас вече познават петокурсника Ерик Найт и са наясно, че миналата година той спечели световния конкурс на «Домовете на нощта» за актьорско майсторство, чиито финали се проведоха в Лондон. Освен това вече се шуми около негово участие в Холивуд, както и за изпълнението му на Бродуей миналия срок, където изигра Тони в нашия спектакъл по «Уестсайдска история». Ерик, курсът е твой.

Карах на автопилот и заръкоплясках заедно е останали те от курса. Усмихнат и самоуверен, той излезе на малката сцена отпред.

— Привет на всички. Как сте?

Говореше на мен. Имам предвид конкретно на мен. Усетих, че се изчервявам.

— Монолозите изглеждат малко страшни, но номерът е да си научите много добре текста и да си представите, че играете с целия актьорски състав. Представете си, че не сте сами тук горе на сцената. Ето така.

И той започна монолога от «Отело». Не знам много за пиесата, освен че е една от трагедиите на Шекспир, но изпълнението на Ерик беше поразително. Той беше доста висок, може би над метър и осемдесет, но като започна монолога, сякаш се извиси още повече. Изглеждаше по-възрастен и по-силен. Гласът му беше дълбок и с акцент, който не можех да определя. Очите му изглеждаха по-тъмни и присвити, а начинът, по който изрече името на Дездемона, прозвуча като молитва. Беше очевидно, че я обича, много преди да изрече заключителните думи: