П Каст - Белязана

Брей! Това определено беше по-интересно от нашите часове по литература, където се налагаше да четем «Големите надежди». (Пип, Естела, на кого му пука за тези глупости?!)

Взех книгата си, настаних се удобно и отворих тетрадката, за да си водя записки. Професор Пи започна да ни чете първа глава на глас и определено го правеше много добре. Цели три часа изкарах в това училище и всеки от тях ми беше приятен. Ще вземе да се окаже, че това вампирско училище е нещо много повече от досадно място, където така и така съм принудена да ходя и където да се срещам с приятелите си. Не че абсолютно всички часове в предишното ми училище бяха досадни, но не сме учили за амазонките или за «Титаник» (и то от учител, който е бил жив, когато корабът е потънал!).

Докато професор Пи четеше, аз хвърлих поглед на съучениците си. Бяха около петнайсетина, което е горе-долу колкото в предишния ми курс. Всеки от тях беше отворил учебника си и следеше текста.

Тогава погледът ми засече в другия край на стаята нещо червеникаво и рошаво. Коригирам се — не всички ученици внимаваха. Този например беше подпрял главата си с ръце, отдаден на сладка дрямка. Сигурна бях, защото виждах лицето му. Устата му беше леко отворена и предположих, че му тече някоя лига. Зачудих се как ли професор Пи ще реагира на това. Не прилича на учител, който би толерирал спането в час, но тя просто си продължи четенето, само от време на време прекъсваше, за да сподели интересни факти от първа ръка за началото на двайсети век, към който аз проявявах голям интерес.

Когато звънецът би, професор Пи ни остави за домашно следващата глава. Каза ни да разговаряме по-тихо, сякаш беше забелязала спящото момче. Най-после то се размърда, надигна глава и ми се стори, че изглеждаше ужасно не на мястото си, въпреки белега на челото му.

— Елиът, трябва да поговорим — каза професор Пи, седнала зад бюрото си. Момчето се надигна и с провлачена походка се доближи до бюрото й.

— Да?

— Елиът, ти се проваляш по литература. Но, което е по-важно, проваляш се и в живота. Мъжете вампири са силни, благородни и уникални. Те са наши воини и защитници от безброй поколения. Как си представяш, че ще се превърнеш в същество, което е повече воин, отколкото човек, ако си толкова недисциплиниран, че дори не можеш да стоиш буден по време на час?

Той вдигна крехките си рамене. Изражението на професор Пи стана по-сурово.

— Ще ти дам възможност да поправиш двойката, която току-що получи за участие в клас, ако напишеш съчинение за кое да е важно за Америка събитие от началото на двайсети век. Искам го за утре.

Без да каже и дума, той понечи да се обърне.

— Елиът! — Гласът й беше изпълнен с раздразнение и тя ми се стори доста по-страшна, отколкото докато четеше книгата. Можех да усетя силата, която се излъчваше от нея и започнах да се чудя защо ли изобщо й е необходим мъж, който да я защитава. Момчето спря и се обърна към нея. — Не съм те освободила! Какво е решението ти относно възможността да поправиш двойката си?

Момчето просто стоеше и мълчеше.

— Въпросът ми се нуждае от отговор, Елиът. Веднага! — Думите й направо нажежиха въздуха и усетих тръпки по кожата си.

Напълно незаинтересован, той отново вдигна рамене:

— Най-вероятно няма да го напиша.

— Това говори много за твоя характер, Елиът. И то не хубави неща. Излагаш не само себе си, но и своя ментор.

Той отново вдигна рамене и разсеяно докосна носа си.

— Дракона вече знае как съм.

Звънецът би и професор Пи направи жест с ръка към Елиът да напусне стаята. Аз, Деймиън и Стиви Рей тъкмо излизахме през вратата, когато той мина покрай нас изненадващо забързано. Бутна се в Деймиън, който изохка и залитна.

— Разкарай се от пътя ми, шибан педал! — озъби му се противното момче и то блъсна с рамо, така че да излезе преди него през вратата.

— Трябваше да смачкам това лайно — изсъска Стиви Рей.

— Не се тревожи. Този Елиът си има сериозни проблеми и без това.

— Да, като например, че има изпражнения вместо мозък! — процедих аз, като гледах отдалечаващия се тъпанар. Косата му наистина изглеждаше противно.

— Изпражнения вместо мозък? — Деймиън се засмя и ме хвана под ръка, а другата подаде на Стиви Рей и ни поведе към коридора като героите от «Магьосникът от Оз». — Това й харесвам на нашата Зоуи. Има особен подход към вулгарния език.

— «Изпражнения» не е вулгарно — казах аз в своя защита.

— Да, много мила беше — засмя се Стиви Рей.

Аз също се засмях и определено много, ама много ми хареса как ме нарече Деймиън — «нашата» Зоуи. Сякаш бях част от тях, сякаш бях намерила вече своя дом.