Робин Хоб - Безумният кораб

Уинтроу не гледаше към нея, а оставаше загледан в неспирните вълни.

— Това е причината да дойда при теб. Ти имаш по-голямо право да определяш от мен. Аз не обмислих това, когато се уговарях с Кенит. Тогава аз заложих своя живот и този на баща си. Но с тази постъпка аз включих и твоя живот, нещо, което не ми се полагаше. Ти рискуваш да изгубиш повече от мен.

Вивачия кимна. Една нейна мисъл измести тези.

— Той не прилича на пират. Говоря за капитан Кенит. — След кратък размисъл фигурата продължи. — Робиня… Аз не мисля, че той ме смята за своя робиня.

— Моята представа за пират също бе различна. Но ние не бива да забравяме, че макар и интелигентен и чаровен, той си остава престъпник. И трябва да си припомним, че ако се проваля, не той ще застане начело. Вероятно ще го замени Соркор, неговият първи помощник. А може би Ета, неговата любовница. Или пък Са’Адар отново ще се опита да те завземе. — Уинтроу поклати глава. — В нито един от развоите аз не мога да спечеля. Ако операцията бъде успешна, ще трябва да гледам как Кенит те отнема от мен. Той вече е започнал да те омайва с думите си, а неговият екипаж е изпълнил палубите ти. От мене не зависи почти нищо. Каквото и да се случи с Кенит, аз не мога да те защитя.

Вивачия сви рамене.

— Нима преди ти си ме защитавал?

— Наистина не бих могъл да твърдя подобно нещо — оправда се момчето. — И все пак имах известна представа какво да очаквам. А сега… И с двама ни прекалено много неща се случиха прекалено бързо. Имаше прекалено много смърт, прекалено много промени. Аз нямах възможност нито да скърбя, нито да размишлявам. Вече не зная какво или кой съм.

И двамата утихнаха, замислени.

Уинтроу се чувстваше изгубен във времето. Неговият живот, истинският му живот, се намираше далеч, в един спокоен манастир, обгърнат в любящата прегръдка на цветна долина. Ако юношата можеше да прекрачи дните и разстоянието, ако можеше да се събуди върху тясното легло в хладната си килия, той със сигурност щеше да постъпи именно така и да продължи прекъснатия си живот. Защото в действителност Уинтроу не се беше променил. Не беше. Какво от това, че му липсваше един пръст? А робската татуировка можеше да бележи единствено кожата му. Той не беше поробен — този знак представляваше злобното отмъщение на баща му заради опита за бягство. Той все още си беше Уинтроу. В малкото спокойни дни той отново откриваше миролюбивия жрец в себе си.

Но не и тук. Скорошният порой от събития бе изсипал отгоре му толкова много емоции, че юношата не можеше да усети почти нищо. Чувствата на Вивачия бяха заплетени по сходен начин, защото и преживяното от нея споделяше подобна жестокост. Кайл Хейвън бе принудил младия жив кораб да пренася роби, да изпитва всичките мъчителни емоции на измъчения товар. Дори присъствието на Уинтроу, неин роднина, не бе успяло да я утеши: неговото насилствено качване на борда бе покварило връзката, която се очакваше да се установи между двамата. Неговото отчуждение допълнително бе допринесло за страданията ѝ. И все пак двамата бяха напредвали, като оковани един за друг роби.

В една нощ на буря и кръв робите бяха въстанали и бяха я освободили от властта на Кайл Хейвън. Капитанът и Уинтроу бяха единствените оцелели. А на зазоряване корабът бе превзет от пирати. Капитан Кенит и хората му завладяха Вивачия без едничък удар. Тогава Уинтроу се беше споразумял с Кенит: той щеше да спаси живота на ранения пират, ако последният пощадеше него и баща му. Са’Адар, предводител на робското въстание, имаше други амбиции. Той не само искаше да се разправи с Кайл, а и настояваше Вивачия да бъде предадена на робите. Без значение коя от страните надделееше, бъдещето за Уинтроу и кораба изглеждаше неясно.

А корабът вече предпочиташе пирата.

Пред тях Мариета бързо разсичаше пенестите вълни. Вивачия я следваше охотно. Корабите се отправяха към някакво пиратско скривалище, друго Уинтроу не знаеше. На запад хоризонтът се губеше сред мъглата на Прокълнатите брегове. Стремглавите реки на този регион изливаха топлите си води в канала, което пораждаше почти постоянни мъгли. Внезапните бури бях обичайни през зимните месеци, дори и през летните.

Самите Пиратски острови не бяха нанесени на карта. Каква полза да се отбелязва бряг, който се менеше почти ежедневно? Най-разумно беше той да бъде заобикалян колкото се може по-бързо.

Но Мариета се насочваше именно към тези места, а Вивачия я следваше. Личеше, че разбойниците са запознати с тези канали и острови.