Робин Хоб - Безумният кораб

Уинтроу извърна глава назад, към кораба. По въжетата пиратите се движеха бързо и умело в отговор на крясъците на Бриг. Уинтроу трябваше да признае, че до този момент не е съзирал подобно умение на борда на Вивачия. Тези хора бяха престъпници, но освен това бяха и отлични моряци, в чиито движения личеше дисциплина. Те се движеха в пълен синхрон.

Само че един поглед към палубите разваляше това впечатление, защото на борда имаше и други. Повечето от робите бяха оцелели. Те се бяха отървали от веригите, но все още не бяха възстановили човечността си. Белезите от оковите все още личаха по крайниците им, а татуировките оставаха върху лицата им. Дрехите им бяха окъсани; много от телата, надничащи изпод дрипите, бяха бледи и костеливи. Те бяха прекалено много. Макар понастоящем да заемаха не само трюма, но и палубите, освободените роби все още имаха вида на пренасян добитък. Те стояха неподвижно, струпани на малки групички, и се отместваха само когато някой от екипажа им направеше знак. По-здравите унило разнасяха кофи и парцали, за да почистват кораба. Върху много лица личеше неудовлетворение. Интересно дали щяха да предприемат нещо?

Уинтроу не беше сигурен в начина, по който възприемаше тези роби. Преди въстанието, когато бе слизал в трюма с намерението да облекчава мъките им, в сърцето му бе отеквала жалост. Той бе могъл да им предложи единствено навлажнен парцал. Бе се опитал да влезе и в ролята си на жрец, нещо несъобразимо с многочислеността им.

Но всеки път, когато погледнеше към тях, той си припомняше не някогашното си състрадание, а онази нощ, в която те бяха убили целия екипаж. Трудно му беше да назове емоцията, която те извикваха у него. Тя бе изградена от страх и гняв, отвращение и състрадание. Самото ѝ изпитване пораждаше срам. Един жрец на Са не биваше да изпитва подобно нещо. Затова той се бе спрял на другата алтернатива: да не изпитва нищо.

Някои от моряците може би бяха заслужили да приключат живота си по такъв жесток начин — поне доколкото човек можеше да отсъди. Ала какво бяха сторили приветливият Майлд, цигуларят Финдоу и веселякът Комфри, за да заслужат подобен край? Нима те не заслужаваха по-милостива смърт? По времето, когато те бяха пристигнали на борда, Вивачия не бе пренасяла роби.

Са’Адар, жрецът, повел робското въстание, смяташе, че всички убити са заслужавали смъртта си. Той твърдеше, че онези, доброволно избрали да работят на борда на робски кораб, са се превърнали във врагове на всички справедливи хора. Тази мисъл пораждаше силно колебание у Уинтроу. Той поддържаше удобната идея, че Са не изисква от него да съди другите. Казваше си, че Са запазва отсъждането за себе си: само творецът притежава необходимата мъдрост.

Но робите не споделяха мнението на Уинтроу. Някои разпознаваха в него източника на тих глас, поднасящ им кърпа. Други виждаха в негово лице измамник, капитански син, който се бе преструвал на състрадателен, ала с нищо не бе им помогнал в действителност. Но всички до един го отбягваха. Нещо, за което той не можеше да ги вини. От своя страна Уинтроу също ги отбягваше и прекарваше по-голямата част от времето си на носа, край фигурата. Пиратите се приближаваха до предната палуба само при необходимост, иначе я отбягваха със същото суеверие като робите. Живата фигура ги ужасяваше. Самата тя не се смущаваше от плахостта им. А Уинтроу се радваше, че му е останало поне едно място, където да остане сравнително сам.

Той отново отпусна глава върху перилото и се опита да подири мисъл, която не беше болезнена.

У дома вече щеше да настъпва пролет. В манастирските овощни градини пъпките щяха да се наливат. Дали Берандол си мислеше за него? Какво ли биха изучавали двамата в този момент?

Той сведе поглед към ръцете си. Някога те бяха преписвали ръкописи и бяха изработвали витражи. Момчешки ръце, ловки, но все още нежни. Сега дланите бяха покрити с мазоли, а едната ръка бе лишена от показалец. Това бяха грубите ръце на моряк. Жреческият пръстен никога нямаше да намери място на тези ръце.

Тук пролетта се проявяваше по различен начин. Платната пращяха под резкия напор на вятъра. Ята завръщащи се птици хвърляха сенките си. Островите от двете страни на канала ставаха още по-зелени, оживени от крясъците на гнездящи птици.

Нещо го откъсна от размислите му.

— Баща ти те вика — тихо каза Вивачия.

Разбира се. Той бе усетил през нея. Онова пътуване през бурята бе потвърдило и заякчило връзката между кораба и него. Уинтроу вече не мразеше тази връзка, а Вивачия не ѝ се радваше както преди. Поне в това отношение те щяха да се изравнят. От бурята насам тя се държеше мило с него, но нищо повече. Също като прекалено зает родител.