Робин Хоб - Безумният кораб

Уинтроу поклати глава, едновременно учудено и натъжено.

— Говориш неразумно. Какво очакваш от мен? Собственоръчно да завзема кораба от Кенит и хората му, да върна робите в трюма и да закарам кораба в Калсид?

— Ти и проклетият кораб успяхте да осъществите заговор срещу мен и моя екипаж! Защо не насъскаш кораба срещу него, както стори с мен? Защо поне веднъж не можеш да постъпиш в интерес на близките си?

Баща му се изправи, стиснал юмруци. Но в следващия миг той се вкопчи в ребрата си и изохка. Червенината върху лицето му избяга, заменена от пребледняване. Той се олюля и Уинтроу понечи да го подхване.

— Не ме докосвай! — озъби се Кайл и смогна да се подпре на леглото, за да седне отново.

Как ли изглеждам в неговите очи? — почуди се Уинтроу. Вероятно русият и висок мъж виждаше в него провал. Уинтроу бе дребен и смугъл като майка си; той нямаше да наследи ръста и силата на баща си. На четиринадесет той все още изглеждаше по-скоро като момче. Но не само външният вид не отговаряше на изискванията на баща му, същото се отнасяше и за духа.

— Аз никога не бих настроил Вивачия срещу теб — тихо отвърна юношата. — Ти сам стори това с начина, по който се отнасяше към нея. А в настоящия момент не съществува начин, по който да си я върна. Способен съм единствено да запазя моя и твоя живот.

Кайл Хейвън се втренчи в стената.

— Върви да ми донесеш храна — нареди той. Сякаш все още бе капитан на този кораб.

— Ще опитам — студено отвърна Уинтроу и излезе.

Докато той затваряше вратата след себе си, един от робите го заговори.

— Защо търпиш това? — попита задрасканото лице. Знаците на множество господари шавнаха върху лика.

— Моля? — изненадано запита Уинтроу.

— Той се държи с теб като с псе.

— Той ми е баща. — Юношата се постара да не издава отвращението, че робите са подслушвали разговора. Колко ли бяха чули?

— Той е гъз — студено каза другият пазач и предизвикателно се вторачи в Уинтроу. — Което те прави лайненце.

— Млъкни! — сопна се първият. — Момчето не е лошо. Ти може и да не помниш кой е проявил добрина към теб, но аз помня. — Той отново погледна към Уинтроу и кимна към вратата. — Ти само кажи, момче, и ще го накарам да пълзи пред теб.

— Не — изтъкна Уинтроу. — Не искам това. Не искам никой да пълзи пред мен. Моля те, не наранявай баща ми — добави той. Искаше да го изтъкне недвусмислено.

Робът сви рамене.

— Както желаеш. Но аз говоря от опит, хлапе. Това е единственият начин да се оправиш с подобен човек. Или той пълзи пред теб, или ти пълзиш пред него. Той не разбира от друго.

— Може би е така — неохотно се съгласи Уинтроу. Той понечи да се отдалечи, но спря. — Как се казваш?

— Вилия. Ти си Уинтроу, нали?

— Да. Приятно ми е да се запознаем, Вилия. — Юношата погледна към другия пазач.

Онзи се намръщи и отвърна смутено:

— Декън.

— Декън — повтори Уинтроу, запечатващ името в ума си. Той умишлено улови погледа му и кимна, преди да се отдалечи. Вилия бе придобил едновременно развеселен и одобряващ вид.

Току-що развилото се стълкновение бе съвсем нищожно, извоюваната победа — още по-дребна. И въпреки това тя накара Уинтроу да се почувства малко по-добре.

На палубата той не получи възможност да приспособи погледа си към дневната светлина, защото на пътя му изникна Са’Адар. Едрият жрец все още носеше следите от дългия престой в трюма. Възпалената милувка на оковите все още личеше върху китките и глезените му.

— Търсих те — обяви той. Двама от задрасканите лица стояха край него като телохранители.

— Така ли? — Уинтроу реши да продължи по започнатия вече начин. Той изправи рамене и погледна мъжа в очите. — Ти ли си поставил онези двамата пред стаята на баща ми?

Другият жрец бе невъзмутим.

— Да. Той трябва да остане под арест, докато бъде съден. — Той изгледа Уинтроу с превъзходство, предоставено от ръст и години. — Оспорваш ли това?

— Аз ли? — Уинтроу се престори, че обмисля въпроса. — Защо те интересува моето мнение? На твое място аз не бих се интересувал от мислите на Уинтроу Вестрит, а бих се тревожил за реакцията на капитан Кенит, когато види, че си приписвам подобен авторитет.

— Кенит е жив мъртвец — дръзко каза Са’Адар. — Бриг е онзи, който командва тук. А той приветства моят авторитет сред робите. През мен той предава нареждания. Той не възрази срещу поставената охрана.

— Роби? Не са ли всички те свободни хора? — усмихна се Уинтроу. Той се преструваше, че не забелязва вниманието, с което двамата придружители следяха разговора им. Останалите бивши роби, стоящи наблизо, също се заслушваха; някои от тях се приближаваха.