Робин Хоб - Безумният кораб

Но тя беше свободна.

Без капка колебание тя бе избила пленилите я Мерзости. Никога повече те нямаше да измъчват друга змия, както бяха измъчвали нея. Искаше ѝ се пак да можеше да ги убие, за да почувства отново трепета на изпитаното удовлетворение. И не просто още веднъж, а отново и отново да ги убива.

Но тя осъзнаваше, че това ѝ желание е поредният израз на покварата, която те ѝ бяха причинили. Затова се опитваше да го държи настрана от себе си.

Тя бе видяла как малкият двукрак бива отведен в лодка, и бе я последвала, за да се убеди, че лодката ще достигне целта си — онзи по-голям съд. Миризмата на въпросния кораб бе я смутила: той миришеше на змия, а не беше. Той миришеше на памет, а не отговаряше на зова ѝ. Може би мислите на момчето, до които се бе докоснала за миг, криеха истината? В самото начало тя бе възнамерявала да последва кораба, за да разреши тази загадка.

Ала едно друго чувство — неотложност — в крайна сметка надви любопитството ѝ. След всички тези сезони, прекарани в плен, съдбата я беше освободила. От нея се очакваше да придружава останалите от вида си, а вместо това тя все още се намираше край плажа, на който се беше излюпила. Тя не бе могла да мигрира заедно с останалите, не бе могла да се храни заедно с тях и да наедрее. И въпреки това, макар и осакатена, тя все още съхраняваше най-ценния за другите дар: нейните жлези и отрови съхраняваха родовата памет на вида, към който тя принадлежеше. Този дар тя щеше да сподели с останалите преди пътуването им по реката. Самата тя се съмняваше, че ще успее да предприеме това уморително пътуване, не и в този си вид. Но да сподели спомените си можеше.

За момент тя надникна в Недостига, за да вкуси соления вятър. Двуногите върху палубата на сребристия съд нададоха викове при вида ѝ. Тя бързо се гмурна отново, решила. Сребристият кораб се отправяше назад, към островите. Отвъд островите се намираше сушата, където бе разположено и устието на нужната ѝ река. Докато нейният път съвпадаше с този на сребристия кораб, тя щеше да го придружи. Може би щеше да успее да научи нещо.

Двукраките създания на кораба я интригуваха. По пътя тя щеше да ги изучава, а когато най-сетне се събереше със себеподобните си, към спомените, които щеше да им дари, щеше да е прибавила и собствено знание. Поне това тя им дължеше.

Помнещата се потопи по-дълбоко и направи опит да разгърне деформираните си мускули. При издигането си към повърхността тя зае позиция в дирята на кораба, който сам я повлачи след себе си.

Към деня, в който тя щеше да сподели паметта си.

$orig_author=Robin Hobb

$orig_lang=en

$orig_series=Liveship Traders

$series=Сага за живите кораби

$sernr=2

$orig_title=The Mad Ship

$year=1999

$translator=Радин Григоров

$trans_year=2015

$pub_year=2015

$type=роман

$category=фентъзи

$isbn=978-954-2989-68-4

Сканиране: filthy, 2015 г.

Разпознаване и корекция: Dave, 2015 г.

Издание:

Робин Хоб. Безумният кораб

Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“

Превод: Радин Григоров

Редактор: Катрин Якимова

Илюстрация: Джон Хоуи

Художествено оформление на корицата: Димитриос Аксиотис — Мичо

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД, 2015 г.

ISBN: 978-954-2989-68-4