Робин Хоб - Безумният кораб

— Разбирам — повтори Брашън след кратък размисъл. — Продължи да работиш по белега, но занапред искам да вземаш мерки като всеки друг моряк, който работи по корпуса. Това включва с теб да има друг човек. Друг човек — натърти той. — Това е всичко, свободна си.

На Алтея се струваше, че за приятелката ѝ е трудно да привикне към подчинението. В нейното надигане се долавяше известна наскърбена неохота.

Самата Алтея също избута стола си назад и се надигна, ала Брашън я спря на прага.

— Още нещо, Алтея.

Тя се обърна към него. И в отговор на мълчаливия му поглед затвори вратата след Янтар.

— Става дума за една услуга — въздъхна Трел. — Много е вероятно между Янтар и Лавой да изникнат търкания. Ще те помоля да я държиш под око… Не, не за да я пазиш. Тя е не по-малко опасна за Лавой, отколкото Лавой за нея. Той просто още не го е осъзнал. Затова искам от теб да следиш развитието на нещата. И ме предупреди, ако изникнат признаци, че ще се стигне до сблъсък. След случилото се днес Лавой несъмнено ѝ има зъб, но аз няма да му позволя да стигне прекалено далече.

— Тъй вярно — кимна тя.

— И още нещо. — Брашън се поколеба. — Ти как си? Как са ръцете ти?

— Оправят се. — Алтея протегна пръсти към него. И зачака, защото виждаше, че той иска да каже още нещо.

— Искам да знаеш… — тихо заговори Трел. — В онзи момент едва се сдържах да не удуша Арту с голи ръце. И все още ми се иска да го сторя.

— Аз стигнах по-далеч в опита си да го убия — кисело се подсмихна младата жена. — Но нещата се развиха още по-добре. Аз го надвих. Той го знае, екипажът също го знае. Ако ти беше се намесил, все още щеше да ми се налага да се докажа пред останалите. И щеше да ми бъде още по-трудно.

И в този миг тя усети какво очаква да чуе той от нея.

— Ти постъпи правилно, капитан Трел.

За момент Брашън се усмихна искрено. С неподправено удовлетворение.

Алтея трябваше да скръсти ръце, за да не позволи на тялото си да се приближи към него.

— Моряците уважават преценката ти. Аз също.

Брашън мълчаливо се намести в креслото си. Той не ѝ благодари, това не би било подобаващо. А Алтея тихо излезе и затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.

Когато вратата щракна, Брашън затвори очи. Той бе взел правилното решение. И двамата бяха взели правилното решение. И двамата се бяха съгласили, че е по-добре така. Много по-добре.

Но тогава защо не му ставаше по-леко?

А дали изобщо някога щеше да стане по-леко?

— Ние сме двама — довери Парагон, обгърнал я с огромните си длани. Тя беше толкова лека… Като кукличка, натъпкана с просо.

— Да, аз и ти — съгласи се Янтар, внимателно местеща пилата по гръдта му. Тази пила му напомняше на котешки език.

Не, поправи се той. На Кер Лъдчънс тя би напомнила на котешки език. Отдавна починалото момче бе обожавало котки и котенца. Самият Парагон никога не бе докосвал котка.

Парагон. Ама че название му бяха дали. Ако знаеха…

Той отново повтори тайната си:

— Не аз и ти. Аз и отново аз. Аз и още един аз.

— Понякога самата аз се чувствам така — небрежно отвърна Янтар.

Струваше му се, че в някои моменти от работата си Янтар се пренася другаде.

— Коя е другата? — попита Парагон.

— Кой. Мой някогашен приятел. Двамата с него разговаряхме често. Понякога се улавям, че продължавам да му говоря. Дори зная какво ми отвръща той.

— При мене не е така. Ние винаги сме двама.

Янтар върна пилата сред инструментите. Парагон усети как тежестта на жената се размества.

— Сега ще използвам шкурка. Готов ли си?

— Да.

Тя продължи прекъснатия разговор:

— Ако сте двама, и двамата ми харесвате. Сега не мърдай.

Неравният материал започна да стърже гръдта му, пораждайки топлина. Парагон се усмихна в отговор на думите ѝ, защото те бяха искрени.

— Янтар, ти винаги ли си знаела коя си? — с любопитство се поинтересува фигурата.

Ръката ѝ застина. В Янтариния отговор се долавяше предпазливост:

— Не точно. Но винаги съм подозирала. — А с нормалния си глас тя добави: — Това е много странен въпрос.

— Ти си много странен човек — пошегува се корабът и се усмихна широко.

Блокчето, обвито с шкурка, отново се раздвижи.

— А ти си чудат кораб — тихо каза тя.

— Имаше период, в който аз не знаех кой съм — призна Парагон. — Но сега вече зная. И това улеснява нещата.

Янтар отдръпна шкурката и започна да търси нещо друго.

— Нямам представа какво искаш да кажеш с това, но се радвам за теб. — Тя отново насочи темата към работата си. — Сега ще използвам масло, извлечено от специални семена. То разширява влакната и скрива дребните драскотини. Но никога не съм го използвала върху магическо дърво. Какво ще кажеш за начало да опитаме със съвсем малко?