Робин Хоб - Безумният кораб

Рейн отвори очи и изви глава. Смаяният Силдин се вкопчи в него.

Топящият се ствол не се разливаше в калта, а биваше поглъщан към самата си вътрешност. Вече личеше драконовият силует, разположен в сърцевината му. Именно към този силует се стичаше субстанцията на пашкула. А слънчевият лъч продължаваше да осветява случващото се чудо.

Течността попиваше в кожата на женската, за да възвърне плътността на тялото ѝ. Цветът ѝ, доскоро черен, преля в тъмносин. Очертанията на костите и отслабналите мускули изчезнаха. Тя направи първите си движения, при които Рейн можа да зърне крилете ѝ, прилепнали по гърба. Те изглеждаха изградени от прозрачна кожа, опъната по крехка костна рамка. При второто си усилие драцената успя да разгърне едното си крило: огромно, то блъсна останките от ствола и се вряза в околната кал.

Женската се разклати, за да се надигне на крака. При това тя си помогна с криле, сипейки кал. Дългата шия се разгъна, невиждащо протегнала глава към светлината. За момент създанието разтвори паст право на пътя на лъча светлина, за да абсорбира още живот от тази струя. Бял пласт покриваше очите на драцената.

При поредното си разместване тя разгърна дълга опашка. Остатъците от ствола бързо потъваха в калта. Много скоро и самата драцена щеше да потъне… да се удави, преди да е успяла да полети.

С плясък на влажни платна женската разпери криле, макар и покрити с кал. Тя несигурно плесна с тях; силна миризма на влечуго изпълни залата. За момент жилите ѝ се откроиха сред ципестата мембрана. А в следващия момент крилете започнаха да се изпълват с цвят. Само в рамките на мигове те изгубиха прозрачността си, заменяйки я с плътна, синя багра. Следващите размахвания удариха въздуха, за да извлекат от него невидима сила. Всяко поредно тяхно движение носеше по-голяма увереност.

А ципата се отрони от очите ѝ и те блеснаха сребристо. Женската изви глава към тялото си.

Синя… Не сребърна, както ми се присъни, а синя.

— Ти си прекрасна — прошепна Рейн.

Тя се сепна от гласа му и извъртя шия, за да се втренчи към двамата. Силдин се притисна към него.

— Тя ще ни изяде! — проплака момчето.

— Не мисля така — тихо отвърна другият. — Стой спокойно и не мърдай.

Момчето притихна. Рейн бавно отпусна ръка върху него, за да му вдъхне увереност. Той продължаваше да се взира в драцената.

Тя разпери опашка, стоварвайки я в гъстата кал. И отметна глава, за да изреве. Нейният крясък досегна и слуха, и мислите на младия Купрус. Тържеството, съдържащо се в рева ѝ, представляваше и предизвикателство към света. Затрупаното подземие бе тясно за този призив.

Пред очите му женската се изправи на задните си крака и опашката си и се напрегна. Рейн прегърна Силдин още по-силно.

Но драцената вече не се интересуваше от тях. С полуразперени криле тя скочи към дупката в тавана. Муцуната ѝ се блъсна в оставащото от купола; женската падна. Ала предните ѝ лапи бяха успели да досегнат ръба на отвора: падането ѝ бе придружено с буци пръст и откъснати корени. Този дъжд се посипа върху Рейн и Силдин. Кристалното им островче се разклати под вятъра, събуден от размаха на крилете ѝ, и от плисъка на кал. С усилие Купрус успя да задържи себе си и момчето. И да заеме по-сигурна позиция върху хлъзгавата повърхност, защото драцената вече се подготвяше за втори опит.

Този път главата ѝ успя да се провре през отвора. С предните си лапи женската се вкопчи в ръба. За момент туловището ѝ остана да виси. Огромната опашка прелетя опасно близо до двамата. Разперени около ямата, крилете предоставяха известна опора на тялото, за да може тя да изпълзи. Откъм тавана отново започнаха да се сипят струи и парчета пръст. Женската също падна сред тази земна лавина, като тежко се стовари на хълбок. Някакво дърво, придърпано от образувалото се свличане, се приведе над отвора.

Силдин започна да се опитва да се отскубне.

— Ако успеем да достигнем онова дърво, по него ще успеем да излезем — извика той. И посочи към приведените клони.

— Не и докато тя се мята така. Тя ще ни стъпче.

— Ако продължим да стоим тук, тя ще ни стъпче така или иначе! — възрази Силдин. — Трябва да опитаме…

— Стой тук! — нареди Рейн и го притисна с тежестта си. Момчето изхлипа, защото кристалният къс отново се наклони.

Драцената скочи за трети път. Тя избута дървото встрани и вкопчи ноктите си в разширения отвор. Заради тялото ѝ, запълнило дупката, в залата притъмня. Върхът на размахващата се опашка закачи прасеца на Рейн, болезнено разкъсвайки панталон и кожа. Той изкрещя, но успя да задържи Силдин.