Робин Хоб - Безумният кораб

— Огледайте се — подкани ги водачът. — Какво виждате?

Сесурея бе този, който отговори от името на всички:

— Виждам Обилието. Виждам останките от древни сгради да лежат на дъното. В далечината виждам Ритоската арка…

— А нима сред спомените на всички вас Ритоската арка не е приятно място, където да кацнеш след дълго реене в Недостига? Нима в тях тя не се издига над устието на пристанището в Ритос? Защо тя лежи строшена, погълната от Обилието?

Никой не отговори. Всички те изчакваха неговия ответ.

— Аз също не зная — продължи Молкин, когато мълчанието се проточи. — Но подозирам, че именно тези промени са причина за объркването ни. Затова всичко ни се струваше смътно познато, почти успявахме да си припомним пътя, но така и не го откривахме.

— И наша ли е вината за това? — обади се Телур. Ето че той не беше заспал; в морния му глас се долавяше възмущение. — Спомените, които Дракий ни повери, ни съветват да дирим змии, които си спомнят: такива, в които паметта е останала ясна и силна. Щяло да има и водачи, които да ни помагат да достигнем целта си. Къде са зрелите дракони, които би трябвало да бдят край устието, за да пазят сбирането ни? Къде е цялото предшествало ни поколение?

Молкиновият глас се наля с жалост.

— Нима не си разбрал, Телур? Дракий ни разказа за станалото с тях. Някои погинали сред дъжд от пепел и облаци от дим. Малцината оцелели били избити, а спомените им били откраднати. Именно тези малцина са сребристите кърмители, на които понякога се натъкваме. Това е причината те да излъчват уханието на спомен: те са били Помнещи. А сега те пренасят единствено сенките на техните спомени…

Настъпи тишина. Сред това мълчание Шривър бавно осъзна ужасяващата истина: тяхната плетеница съдържаше единствените оставащи от вида им. Нуждата от оцеляване придобиваше огромна тежест, защото от тях зависеше не само собственото им съществуване, а и съществуването на всички бъдещи поколения. А никой нямаше да им предложи помощ. Те сами трябваше да открият онази от реките, по която трябваше да поемат. Сами трябваше да оформят пашкулите си, без помощта на драконите. И ако успееха, трябваше да поверят оцеляването си единствено на слепия шанс: никой нямаше да бди над тях през дългата зима.

Погледът ѝ започна да обхожда останалите змии. Колцина от тях щяха да разгърнат криле идущата пролет? Щеше ли да има достатъчно оцелели, за да успеят всички те да се чифтосат? Щяха ли да успеят да опазят всичките яйца? И как щяха да се учат младите змии, когато се излюпеха и плъзнеха в морето, единствени?

Започваше да ѝ се струва, че сред всички тези неблагоприятни обстоятелства видът ѝ не би могъл да оцелее. Дори ако сама тя оцелееше да се превърне в драцена, предстоеше ѝ дълъг и мъчителен живот, през който да гледа как братята и сестрите ѝ изчезват от трите пространства.

— Те са били предназначени за нас — отново се обади Телур.

— Кое? — промълви Шривър. Някога бъднините им бяха принадлежали. Някога…

— Спомените. Спомените, съхранени в сребристите. Те ни правят по-силни, те са наши. — Той рязко раздвижи опашка и се освободи от плетеницата. — Трябва да си ги върнем!

— Телур. — Молкин на свой ред се отдели от останалите. Той се приближи до по-малкия си събрат, но без предизвикателство. — Ние не разполагаме с времето да мъстим.

— Не говоря за мъст. Казвам да си върнем онова, което ни принадлежи. И което за нас е по-ценно и от храна. Спомените, които си възвърнахме, са поделени между мнозина. Всеки знае различна частица от онова, което би трябвало да знае всеки. И въпреки това ние станахме по-мъдри; и всеки сподели с другите онова, което бе научил. Представи си каква полза биха ни донесли още спомени! Ние трябва да започнем да издирваме сребристите, за да си върнем своето.

Бърз като пасаж херинги, Молкин се обви около него. Дребният менестрел дори не можа да реагира. Водачът изви главата си пред неговата и отдели тънък облак токсин през челюстите си. Другият притихна сред намотките му.

— Нямаме време за това — тихо повтори Молкин към плетеницата си, докато връщаше отпуснатия си спътник. — Ако на пътя ни изникне друг сребрист, ще го погълнем, това ви обещавам. Но няма да се отделяме от пътя си, за да дирим. Сега събирайте сили, защото утре плетеницата на Молкин отново ще се отправи на път.

Утре… Още един ден, който им принадлежеше. Шривър се намести, покри очите си и се потопи в съня си.

Тя бе безвъзвратно осакатена. Никога нямаше да плува с онази лекота, с която един дракон се стрелва из въздуха. Прекалено дълго тя бе оставала в плен, хранена с една и съща храна. Дори не беше способна да разпростре цялото си. Вместо гъвкава и силна тя беше неповратлива и тежка. Може би с течение на времето щеше да си възвърне ловкостта. А може би не.