Робин Хоб - Безумният кораб

Тинталия отново разгърна съзнанието си към тях, в прощален допир. И двамата нямаше да живеят още дълго. Женската се бореше като бръмбар, попаднал в локва — по същия отчаян начин тя се бореше с течение, което в нейните очи изглеждаше огромно. Рейн Купрус продължаваше да лежи там, където го бе оставила — като червей сред калта. Сред останките от същата зала, където Тинталия бе лежала толкова много години…

Тя осъзна, че въпреки всичко е започнала да изпитва състрадание към тях. Тяхното съществуване бе тъй кратко и невзрачно… И въпреки това и двамата се бяха откъснали от размножителния си ритуал, за да се опитат да ѝ помогнат, буболечките. На фона на изгубените от нея години още няколко мига нямаше да се усетят.

Драцената лениво се извърна във въздуха и с уверен размах на крилете се отправи към затрупания град.

— Идвам! — провикна се тя. — Не се страхувайте, ще ви спася.

— Ние знаем къде отиваме. Знаем и защо отиваме там. Но защо е нужно да бързаме толкова? Защо почиваме тъй кратко? — промълви зеленият менестрел.

Той бе отпуснал слабото си тяло сред плетеницата. Заради изнемогата си зеленият дори не бе способен да се обвие около другарите си, а се осланяше на техния захват, за да не бъде отнесен от течението.

На Шривър ѝ беше жал за него. В израз на състраданието си тя оформи още една извивка около него и го задържа по-крепко.

— Мисля — тихо протръби тя, — че Молкин се старае да изпревари чезненето на спомените ни. Той иска да достигнем целта си, преди отново да сме забравили за нея.

— Не е само това — обади се Сесурея. Самият той също звучеше уморен, ала в гласа му се долавяше и удовлетворение. Колко приятно беше да знаеш отговорите. — Сезоните се менят. Ние сме по-близо до края на лятото, отколкото до началото му. В този момент би трябвало вече да сме достигнали целта си.

— Вече би трябвало да сме обгърнати в тиня и спомени; да възвръщаме паметта си под лъчите на слънцето, едновременно с промяната — додаде Келаро.

— Нашите обвивки трябва да станат твърди и здрави, преди да дойдат дъждовете и зимният мраз. Иначе има опасност да погинем сред недовършена метаморфоза — напомни им аленият Силик.

Останалите змии от плетеницата също се включиха във взаимното припомняне.

— Топлата вода най-добре оформя нишките.

— Лъчите на слънцето втвърдяват черупката.

— Тя трябва да се втвърди, преди да започне промяната.

Молкин отвори очи. Петната по тялото му заблестяха със златисто удоволствие.

— Спете и събирайте сили, малки мои — посъветва ги той, без да се спира на обстоятелството, че в плетеницата имаше много змии, които не му отстъпваха по големина, а други дори го надминаваха. — Спете добре и помнете онова, което узнахме. Спомените, с които ни дари Дракий, са безценни.

Змиите тихо изразиха съгласие и сплетоха кълбото си още по-плътно.

Понастоящем Молкин водеше подире си още по-голяма плетеница: подир саможертвата на Дракий много от дивите змии бяха започнали да си възвръщат спомените. Някои от тях все още не говореха, ала дори и в техните очи проблясваше разум и те се държаха като истинска част от плетеницата, пък дори и само по време на почивка. Числеността донасяше със себе си спокойствие. Когато се срещнеха с други змии, непознатите или се отдръпваха, или започваха да следват, за да се присъединят. Молкин бе споделил надеждата си, че когато навлязат в реката и достигнат мястото на метаморфоза, дивите ще си върнат изцяло спомените.

Шривър покри очи и започна да се унася. Това беше друго удоволствие, което отскоро тя бе започнала да си припомня. В сънищата си тя отново летеше, по подобие на предците си. В тези си видения тя винаги се виждаше като изящна драцена, владееща трите пространства.

— Но недейте да се предоверявате на тези спомени — додаде водачът. Тези думи той протръби тихо. Само Шривър, Сесурея и още неколцина други отвориха очи.

— Какво имаш предвид? — сепнато го попита Шривър. Нима всички те не бяха страдали достатъчно? Нали вече си спомняха? Какво щеше да им попречи да достигнат целта си?

— Нищо не е наред — продължи Молкин. — Нищо не е така, както трябва да бъде. Налага се да плуваме бързо, за да имаме време да преодолеем препятствията по пътя си. Бъдете сигурни, че препятствия ще има.

— Какви препятствия? — попита Сесурея. Шривър почувства, че вече знае отговора. Все пак тя не се обади, а зачака думите на прорицателя.