Робин Хоб - Безумният кораб

Върху тях продължаваха да се сипят буци, строшени корени и парчета мазилка — драцената се бореше да напусне гробницата си. В залата отново прониква светлина, очертала тялото ѝ. Този път и двамата видяха полетялата към тях опашка, но не успяха да я избегнат навреме: ударът ги помете и ги запрати встрани. Рейн и Силдин разплискаха горния слой вода и се блъснаха в калта.

— Постарай се да разпределиш тежестта си равномерно! — посъветва младият мъж и сам последва съвета си, с надеждата, че ще успее да се задържи.

— Тя ще ни премаже! — проплака Силдин. Той се вкопчи в Рейн и инстинктивно направи опит да се покатери отгоре му. Купрус избута ръката му.

— Лежи неподвижно, за да не затъваш, и се надявай! — изкрещя той.

Още отломки от купола се отронваха, примесени с пръст. Едновременно с тях се сипеха дръвчета и тревни ивици.

— Тя ще успее! — възкликна Рейн, когато драцената изтласка предната половина на тялото си. Нейният победоносен рев прозвуча веднага след това, сякаш в отговор.

Той сам се изненада от радостното облекчение, което го връхлетя. С един последен пристъп отломките престанаха да се сипят и в залата нахлу ярка светлина. От повърхността отново долетя ревът на женската, както и полъхът от крилете ѝ. Рейн не можеше да види издигането ѝ, но в сърцето си летеше заедно с нея…

Настъпи тишина. По лицето му се стичаха сълзи. Той продължаваше мълчаливо да се взира в рамката небе. Тя бе последна, но поне нямаше да умре, без да се е докоснала до въздуха.

— Рейн… Рейн!

Купрус дори не бе осъзнал първия повик на момчето. Силдин се беше покатерил върху голяма буца тревиста пръст и сочеше към провисналите корени.

— Мисля, че ще успеем да струпаме достатъчно висока купчина, за да достигнем коренака. Аз ще успея да се покатеря и да доведа помощ. — И хлапакът обнадеждено огледа залата. В нея имаше още парчета от купола, греди и клони.

Рейн замислено се обърна по гръб и се загледа в тавана. Корените не бяха дебели, но и Силдин не беше тежък.

— Прав си — призна той. — Все още има шанс да се спасим.

Купрус се преобърна по корем и запълзя към момчето.

Докато го издърпваше при себе си, Силдин попита:

— Дали Малта също е успяла да избяга?

— Възможно е — отвърна Рейн. При самото учленяване на думите той смяташе, че лъже, ала миг по-късно младият мъж осъзна, че не просто се надява, а и вярва в подобна вероятност. Та нали с очите си той бе зърнал пробуждането на дракон. Нима му оставаха основания да се съмнява?

От небето долетя поредният рев на драцената — като в потвърждение на мисълта му. За момент над отвора се стрелна синя искра.

— Ако майка ми или брат ми я видят или я чуят, те ще разберат къде е била тя — продължи Купрус. — Те ще ни намерят. Ще оцелеем.

— А дотогава ще опитаме да се измъкнем сами — предложи Силдин в отговор. — Не съм преживял всичко това, та да чакам друг да ме спасява. Искам сам да помогна на себе си.

Рейн се усмихна широко и кимна.

Тинталия кръжеше високо над долината и не се насищаше на летния въздух, изпълнен с благоуханията на живот. Тя беше свободна. Свободна.

Тя не щадеше крилете си, а замахваше много по-силно от необходимото — за да се възхити на собствената си мощ. Те я отнесоха високо над горещината, към онзи въздушен слой, където е винаги прохладно. Реката се превърна в сребриста нишка, разсичаща зелени петна. В паметта си тя носеше летежа на предците си, ала в никое от тези изживявания не се съдържаше подобен възторг — защото това беше нейният собствен полет. Тя беше свободна. Свободна сама да твори неща, достойни за помнене. И тя продължаваше да кръжи лениво и да обмисля делата си.

Предстоеше ѝ задача, в която тя не можеше да се осланя на ничия помощ. Тя трябваше да намери малките, да ги защити и да ги насочи в пътя им нагоре по реката. Ако изобщо бяха останали малки… Защото имаше вероятност тя действително да се окаже последна.

За човеците тя се стараеше да не мисли. Това не бяха Древните, които познаваха обичаите на нейния вид и бяха способни да му отдават полагащата му се почит. Това бяха човеци. Създания, на които тя не можеше да дължи каквото и да било. Те живееха обидно кратко; цялото си нищожно съществуване отдаваха на старанието да се нахранят и да оставят потомство. Нима една представителка на нейния вид можеше да дължи нещо на създание, което живееше по-кратко и от едно дърво? Можеше ли да става дума за споразумения с еднодневка или стръкче тревица?