Робин Хоб - Безумният кораб

Въпреки това Рейн осъзнаваше, че двамата ще направят този опит. Момчето щеше да се събуди, двамата щяха да се покатерят върху огромния дънер и да започнат да крещят за помощ. Ала никой нямаше да се отзове на виковете им. Двамата щяха да умрат тук, и то не от бавна, милостива смърт.

Дано поне Малта бе умряла, без да се мъчи.

Силдин се раздвижи и сънено повдигна глава от рамото на Рейн. Това раздвижване възмути скования гръб на другия. А детето простена объркано и отново отпусна глава, за да започне да ридае. Младият мъж го потупа с калната си ръка и изрече безсмислените, неизбежни думи.

— Време е да се опитаме да излезем.

— Как? — попита Силдин.

— Като избутаме част от падналия покрив, за да можеш да се покатериш върху ствола. — Той сви рамене. — От тази позиция може да видиш нещо, което да ни помогне. Всичко по реда си.

— Ами ти? Ти си затънал дълбоко.

Рейн опита да размърда краката си. Хлапакът беше прав; калта беше започнала да се сгъстява и засъхва. Почти целите му крака бяха обгърнати в лепкава смес от пръст и вода. Тежка смес.

— След като ръцете ми останат свободни, ще мога да разкопая краката си и да се покатеря на свой ред върху ствола — с лекота излъга младият Купрус.

Силдин поклати глава.

— Няма да стане. Погледни, той се топи.

И детето отдели едната си ръка, за да посочи.

Тънък слънчев лъч пронизваше сумрака на залата. В него танцуваха частици, като прах. Но те се издигаха право нагоре, придружени от някаква неприятна миризма.

— Смоковете миришат така — каза Силдин. — Но не толкова силно.

— Хвани се здраво за мен. Трябва да освободя ръцете си — отвърна Рейн.

Настойчивостта на последвалите му движения не се дължеше на желанието му да избяга, а на намерението да зърне случващото се. Падналото парче купол бе прозрачно, но прекалено зацапано. А Рейн искаше да види всичко. Прекалено дълго той бе размишлявал, за да пропусне последния си шанс за знание. Затова продължаваше да разширява празнината, без да се интересува, че отделената кал го затрупва по-дълбоко. През уголемения отвор се загледа нетърпеливо.

Лъчът докосваше единия край на ствола — онзи край, който се намираше откъм Рейн. Неговата светлина не беше жежка, ала огромният дънер реагираше именно по съответстващия начин. Нелепо: живите кораби оставаха невредими под слънчевите лъчи; изграждащите ги дъски не се топяха по подобен начин, сред мехурчета.

Защото живите кораби в действителност са мъртви , прошепна глас в главата му. Но аз не съм. Аз съм жива.

Процесът напредваше бавно. Лъчът проследяваше пътя на слънцето и оставяше бълбукаща ивица подире си. Когато светилото се издигна в зенита си, дървесният пашкул започна да се разгражда с по-голяма бързина. И да дими по-силно. Миризмата на влечуго се усили на свой ред.

Силдин се отегчи от гледката — той беше гладен, жаден, изморен и измръзнал. Същото се отнасяше и за Рейн, само че младият мъж бе престанал да мисли за себе си. Смъртта на Малта бе сложила край на неговото желание да живее. А и шансът им да оцелеят беше незначителен. При това положение той не чувстваше нужда да проявява инициатива — и все пак някакъв отзвук от предишното чувство за самосъхранение, съчетан с напредващото топене на ствола, го накара да предприеме нещо. Парчето купол започваше да се смъква все по-ниско; ако двамата със Силдин не се отместеха, в един момент то щеше да ги притисне към калта и да ги удави.

Той повдигна момчето към отвора. Силдин се извъртя в ръцете му и успя да се вкопчи в ръба на парчето купол, за да се издърпа нагоре. Там детето стъпи върху парчето таван.

Сега беше ред на Рейн. Налагаше му се да действа бързо, защото тежестта на момчето допълнително притискаше купола.

Младият мъж започна да напряга ръце и крака, за да се освободи от обгърналата го кал — досущ като морска костенурка, напускаща пясъка. Той усети как натискът на калта съумява да изуе ботушите му. От колана с инструменти Купрус се освободи сам. Ето че успя да размести пръстта достатъчно, за да се доближи до ръба и да се промуши под него. За целта му се наложи да зарови лице в калта: и тази саможертва си струваше. Оставаше му само да се извърти и да се издърпа нагоре, което той и стори, отчасти подпомаган от Силдин. Най-сетне и Рейн се намираше върху парчето корпус.

Няколко мига той остана проснат по корем, за да си поеме дъх. Тогава огромният кристален къс се разклати и отново започна да се измества. Дано въздухът в оставащата празнина забавеше падането му…