Робин Хоб - Безумният кораб

— Защо не.

— Добре, ето сега…

Янтар се отпусна в ръцете му. Краката си тя бе опряла в корема му. Тя бе привързана с въже, но Парагон усещаше, че на самия него жената се осланя в далеч по-голяма степен.

— Алтея? — обърна се тя към палубата. — Живите кораби трябва ли да се намасляват?

Той усети как Алтея се изправя. До този момент тя беше лежала по корем върху палубата, рисувайки нещо. Сега тя се приведе над перилото.

— Разбира се. Но не и върху боядисаните участъци. Като фигурата например.

— Но той не е точно боядисан. Цветът просто си е там… Той си е негов. И се простира навътре, не е просто слой.

— Тогава защо отсечената част от лицето му е сива? — възрази Алтея.

— Не мога да ти кажа… Парагон, ти знаеш ли?

— Защото е така — отвърна той. Чудни хора. Когато се опиташе да им каже нещо за себе си, те не го слушаха. А после се бъркаха в неща, които не им влизаха в работата.

Парагон реши да направи още един опит:

— Алтея, ние сме двама.

— Мажи смело — каза Алтея. — Ако не подейства, просто ще го избършем.

— Ами ако остави петно? — попита Янтар.

— Не би трябвало. Все пак опитай с малък участък най-напред.

— Аз не съм просто онова, което Лъдчънсови направиха от мен! — изтърси Парагон. — Има и друго аз, то е онова, което съм бил преди. И което отчасти все още съм. Аз не искам да оставам онова, в което те ме превърнаха. Мога отново да стана онзи, който бях преди.

Смаяно мълчание последва думите му. Янтар бе застинала в ръцете му. Неочаквано тя повдигна ръце и обгърна лика му с обвитите си длани.

— Парагон — тихо рече тя, — най-удивителното откритие, до което всеки е способен да достигне, е осъзнаването, че сам е способен да реши кой е. Ти не си длъжен да оставаш такъв, какъвто са те направили Лъдчънсови. Дори не си длъжен да се връщаш назад. Ти си способен да избираш. Притежаващият съзнание притежава и свободата да избира. Всички ние сами създаваме себе си.

Тя приглади скулите му и плъзна ръце обратно. И игриво подръпна брадата му, когато стигна до нея. С това тя (може би неволно) му припомни за човешкото присъствие в него. И все пак думите ѝ бяха верни.

— Също така не съм длъжен да бъда онзи, който вие искате да бъда — напомни той на жените. Ръцете му обгърнаха Янтар. Каква нищожна играчка представляваше тя: създание от накисната плът, обвито в тънка кожа. Ако човеците бяха в състояние да осъзнават извечната си уязвимост, те надали биха запазвали арогантността си…

С едно небрежно движение корабът скъса придържащото я въже.

— Сега бих искал да остана сам — рече той. — Има неща, над които да размисля.

Парагон я повдигна над главата си и с усмивка усети как тялото ѝ се напряга: Янтар осъзнаваше, че той с лекота би могъл да я запрати във водата. Тя се досещаше за истинската същност на откритието му.

— Възможностите си — доуточни корабът. Подир това фигурата му се извърна назад, позволявайки на Янтар да се вкопчи за борда. Когато усети, че тя, подпомогната от Алтея, вече се е прекачила, Парагон отпусна ръце.

— Добре ли си? — тихо попита Алтея.

— Да — в същия тон отвърна Янтар. — Мисля, че много скоро ще можем да кажем същото и за Парагон.

В Дъждовните земи зората и просветляването бяха две съвсем различни неща. Самият изгрев на слънцето не притежаваше особено значение: истинският ден настъпваше едва когато светилото набереше достатъчно височина, за да преодолее стената от дървета.

Рейн Купрус наблюдаваше първите лъчи, процеждащи се в пролуката между пръст и кристал. Той се намираше обграден от огромния ствол, разположен зад гърба му, и наклонената част от купола, предпазила него и Силдин от падащите отломки. Очаквано, калните струи ги бяха намерили, но не фатално: парчето таван бе спряло част от устрема им — под него калта стигаше до бедрата на Рейн, покрита с пласт хладна вода. Момчето той държеше в ръцете си, за да го предпази поне отчасти от хладината. Въпреки невъзможните условия, детето спеше. Умората и отчаянието го бяха надвили.

Дори и при появата на светлината младежът не го събуди. Това беше измамна надежда: образувалата се в тавана цепнатина беше съвсем малка. Почти целият купол и покривалата го пръст се бяха срутили, ала над тях все още се задържаше гъста мрежа от клони, която спираше дневната светлина. Единствената пролука беше не само прекалено дребна, а и разположена прекалено високо, недостижимо за двама им.