Робин Хоб - Безумният кораб

— Парагон, не се преструвай, че не разбираш. Ако те отведат, то ще бъде, за да те насекат на части.

Фигурата промени тактиката.

— И защо да ме е грижа? Хубаво би било да умра.

— Не съм сигурна, че ще умреш — тихо отвърна Янтар. — Боя се, че те ще те отделят от кораба. Ако това не те убие, те най-вероятно ще те отнесат в Джамаилия, където да те продадат. Или ще те дарят на сатрапа в замяна на благоволението му. И не зная на какво отношение ще се натъкнеш там.

— Ще боли ли? — попита Парагон.

— Не зная. Не зная точно какво представляваш. Болеше ли, когато… Когато посякоха лицето ти?

Той се извърна встрани, повдигна ръце и прокара пръсти върху нащърбеното дърво, където се бяха намирали очите.

— Да. — Челото му се смръщи. В следващия си дъх той додаде: — Не си спомням. Много неща не си спомням. Бордовите ми дневници ги няма.

— Понякога забравянето е най-лесното нещо.

— Мислиш, че лъжа? Че мога да си спомня, но няма да го призная? — Той се надяваше да поведе спор на тази тема.

— Парагон, ние не можем да променим вчерашния ден. Сега говорим за утрешния.

— Ще дойдат утре?

— Не зная! Говорех образно. — Тя пристъпи до него и притисна ръце до корпуса му. Носеше ръкавици заради нощния хлад, но допирът пак се усещаше. Формата на дланите ѝ се очертаваше като два допира топлина. — Не мога да понеса мисълта, че те ще те насекат. Дори и ако не е болезнено, дори и ако не те убие. Просто не мога да понеса мисълта.

— Ти не би могла да направиш нищо — изтъкна Парагон. И се почувства зрял заради изричането на тази мисъл. — И двамата не можем да сторим нищо.

— Пораженчески глупости — остро възрази тя. — Има много неща, които бихме могли да сторим. Кълна се, че ще остана тук и ще се боря с тях.

— Няма как да ги надвиеш — настоя Парагон. — Глупаво би било да се сражаваш, след като знаеш, че няма да спечелиш.

— Може и да е така. Надявам се, че няма да се стигне до това. Не искам да изчаквам до последния момент и да действам от отчаяние. Искам да ги изпреваря. Нужна ни е помощ, Парагон. Нужен ни е човек, който да се застъпи пред Съвета.

— Ти не можеш ли?

— Знаеш, че не мога. Само Търговците имат право да посещават тези срещи. Нужен ни е подобен човек, който да ги убеди, че трябва да забранят на близките ти.

— Но кой?

— Надявах се, че ти ще посочиш подобен човек — тихо отвърна тя.

Известно време Парагон мълча, сетне се засмя грубо.

— Никой няма да се застъпи за мен. Това са напразни и глупави усилия, Янтар. Помисли. Дори собствените ми близки не се интересуват от мен. Известно ми е какво смятат за мен. Казват, че съм убиец. Още повече, че това е истина, не е ли така? Повече от един път съм издавял целия си екипаж. Близките ми са прави. Те трябва да ме продадат, за да бъда насечен.

Връхлетялото го отчаяние бе по-студено и по-дълбоко от която и да е вълна.

— Бих искал да умра — заяви той. — Просто бих искал да престана да съществувам.

— Не говориш сериозно — каза Янтар. Но гласът ѝ показваше, че тя знае истината.

— Ще ми направиш ли една услуга? — неочаквано попита Парагон.

— Каква?

— Убий ме преди тях.

Тя се сепна.

— Не мога. Не бих могла.

— Защо не, след като знаеш, че те ще ме насекат? Ще ти кажа единствения сигурен начин. Ще трябва да ме подпалиш. Не просто на едно място, а на много, за да не може огънят да бъде угасен преждевременно. Ако всеки ден събираш по малко сухо…

— Дори не говори за подобни неща — промълви Янтар. И додаде разсеяно. — Трябва да приготвя вечерята.

Той чу как тя се раздвижва, сетне долетя съскането на влажни водорасли. Тя готвеше храната жива. Парагон възнамеряваше да изтъкне това, но размисли. Това само щеше да я разстрои, без да я убеди.

Затова той я изчака да се върне. Тя седна на пясъка, облегната на наклонения му корпус. Косата ѝ беше много нежна. И се закачаше за дървото.

— Ти говориш нелепици — меко изтъкна той. — Заричаш се, че ще останеш да ме защитаваш, знаейки, че ще изгубиш. И в същото време отказваш да ми признаеш това простичко и сигурно разрешение.

— Смъртта сред пожар трудно бих нарекла разрешение.

— О, убеден съм, че да те насекат на късчета е далеч по-приятно — саркастично отвърна Парагон.

— Само за мигове редуваш детинското поведение с логика — удивено каза Янтар. — Ти дете ли си, или мъж? Какво си ти?

— Може би и двете. Не променяй темата. Ела тук. Обещай ми.

— Няма — умоляващо каза тя.

Парагон въздъхна. Тя щеше да го стори, бе разпознал това в гласа ѝ. Ако не останеше друг начин, по който да го спаси, тя щеше да го стори. Пронизаха го странни тръпки. Това също беше вид победа, макар и необичайна.