Робин Хоб - Безумният кораб

Тя премигна и се загледа към тялото си, сплетено с останалите две. Червенината на люспите ѝ се отличаваше с плътен оттенък, но може би изглеждаше така само в контраст със завехналата кожа на Молкин, чиито златисти петна сега изглеждаха кафяви, а раните го загрозяваха допълнително. Той трябваше да се храни, за да смени кожата си. Това щеше да го накара да се почувства по-добре. Подобно нещо щеше да се отрази добре на всички им.

Тя изрази тази мисъл гласно:

— Трябва да се храним. Всички ние сме изгладнели и отпаднали. Моите торбички с отрова са почти празни. Може би трябва да се отправим на юг, където храната е предостатъчна, а водата е топла.

Молкин се раздвижи, за да се обърне към нея. Големите му очи бяха придобили меден цвят заради тревогата.

— Ти харчиш прекалено голяма част от силата си заради мен, Шривър — укори я той. Костваше му усилие да отърси и изправи гривата си. Второ тръсване отдели слаба мъгла отрова. Допирът с нея възвърна съзнанието ѝ. А Сесурея се приведе по-близо, обвивайки и двама им. Той също погълна токсините.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Ти си уморена и гладна, като всички ни.

— Уморени до смърт — отмаляло потвърди Молкин. — И гладни до безумие. Настояванията на тялото надвиват делата на ума. Но искам и двамата да слушате добре. Запечатайте това в умовете си и никога не го забравяйте, дори и всичко останало да изчезне. Ние не можем да се върнем на юг. Напуснем ли тези води, това ще бъде краят. Докато сме в състояние да мислим, трябва да останем тук и да търсим Помнещи. Усещам, че ако не бъдем подновени този път, това никога няма да се случи. Ние, заедно с целия си вид, ще погинем и ще изчезнем в забрава, обхващаща морето, небето и земята.

Странните думи той изрече бавно. За момент Шривър почти можа да си припомни значенията им. Обилие и Недостиг. Земя, небе и море, трите части от тяхното владение, трите сфери на… нещо.

Молкин отново тръсна грива. Този път Шривър и Сесурея разтвориха хриле. Женската погледна надолу към камъните, покриващи морското дъно, към слоевете морски треви и налепи, които обгръщаха Арката на завоевателя. Черният камък, обвит със сребро, личеше само на редки места. Земята го бе откъртила, а морето го бе погълнало. Някога, преди много животи, Шривър бе седяла върху тази масивна арка, разперила криле, за да ги прилепи към раменете си. И бе изразила радостта от свежия утринен дъжд към своя любим: сияен син дракон, изревал в отговор. Някога Древните бяха посрещали появата ѝ с цветя и приветствени викове. Някога, в този град, под синьо небе…

Образът избледня. Той беше безсмислен. Изображенията чезнеха като спомени от съновидение.

— Бъдете силни — говореше Молкин. — Ако не сме орисани да оцелеем, то нека пак се борим до самия край. Нека самата съдба бъде онази, която ни отстрани, а не нашата собствена неувереност. В името на вида си: нека останем верни на онова, което сме били.

Гривата му настръхна около шията. Той отново изглеждаше като онзи визионер, спечелил верността на Шривър преди толкова много време.

— Не, Молкин — тихо отвърна тя. — Ние не сме обречени да умрем или да изчезнем. Погледни!

Сянката на един кърмител лениво се носеше над тях. При минаването си той им хвърли храна. Месото потъна бавно, понесено от течението. Това бяха мъртви двукраки, едно от които все още оковано. За това подаяние нямаше да има битка. То трябваше единствено да бъде прието.

— Елате — подкани тя Молкин, а Сесурея нетърпеливо се разплете и се отправи към месото. Шривър, надигнала се на свой ред, внимателно понесе своя водач към храната на кърмителя.

Полъхът бе остър и настойчив, ала в същото време нещо в него загатваше за наближаваща пролет. Въздухът бе пропит с миризмата на йод, а това значеше, че е дошъл отлив, оголил водораслите край брега. Пясъкът под корпуса му все още влажнееше заради последния порой. Димът от огъня, накладен от Янтар, гъделичкаше носа му.

Фигурата извърна сляпото си лице и повдигна ръка, за да успокои сърбежа.

— Прекрасна вечер, нали? — каза тя. — Небето вече се проясни. Все още личат облаци, но луната и някои звезди се виждат. Събрала съм миди и съм ги увила във водорасли. Когато огънят се усили, ще им направя място сред пламъците, за да ги сготвя.

Гласът ѝ замълча в очакване. Парагон не отговори.

— Ще искаш ли да ги опиташ? Зная, че не ти се налага да ядеш, но усещането може да ти се стори интересно.