Робин Хоб - Безумният кораб

За момент другите змии увиснаха неподвижни, потрепващи единствено с опашки. Рибният пасаж избяга, вече забравен. В следващия момент и шестте змии се нахвърлиха към Молкин, като тласнати от думите му. Под ужасения поглед на Шривър те се обвиха около него и го повлякоха към дъното.

— Ела да ми помогнеш! — протръби Сесурея. — Те ще го задушат!

Думите му я изтръгнаха от унеса. Двамата едновременно достигнаха своя водач и започнаха да блъскат противниците. Непознатите змии се опитваха да го разкъсат със зъби, като плячка. Кръвта му се примесваше със задушаващ облак токсини. Безмозъчното им ожесточение накара Шривър да изкрещи от ужас. И все пак тя се нахвърли да ги хапе, а Сесурея се възползваше от превъзхождащата си дължина, за да им нанася удари с опашка.

В един удобен момент той обви раненото тяло на Молкин в своето и го отдели от освирепелите нападатели. Шривър с готовност изостави битката и го последва. Змиите не се впуснаха подире им. Освирепели от отровите, те се нахвърлиха едни върху други, ревящи предизвикателно. Викове, които не съдържаха никакъв смисъл.

По-късно, докато Шривър заглаждаше лечебна слуз върху разкъсаната плът на Молкин, той каза:

— Те са забравили. Напълно са забравили какво, и кои са били. Минало е прекалено много време, Шривър. Те са изгубили и последната частица от спомените и целите си. — Той потръпна, когато тя намести ивица разкъсана кожа и я залепи. — Те са онова, в което ще се превърнем ние.

— Спокойно — меко му каза тя. — Почивай си.

Шривър обви тялото си по-стабилно около него, захвана се с опашка за една скала. Сплетен по сходен начин, Сесурея вече спеше. А може би просто се бе смълчал, покосен от същото обезсърчение, връхлетяло и Шривър. Дано това не беше така. Самата тя се чувстваше обезкуражена. Трудно би било да го утешава.

Молкин я притесняваше най-много. Тяхната среща със сребристия кърмител го бе променила. Останалите кърмители, плаващи на границата между Обилието и Недостига, представляваха единствено източници на лесна храна. Ала сребърната бе различна. Нейната миризма бе събудила спомени и в трима им и те я бяха проследили до източника, решени, че в края ще открият Помнеща. Вместо това се бяха натъкнали на нещо съвсем различно. Тя не бе отвърнала на позивите им. На бялата умолявала змия тя бе дала храна. И тъй Молкин се бе отдръпнал, заявявайки, че тя не е Помнеща и че няма да я следват повече. Ала нейната миризма винаги се бе долавяла сред водата. Тя бе скрита, но се намираше недалеч. Молкин все още я следваше, а Шривър и Сесурея все още следваха Молкин.

Водачът тихо простена и се раздвижи.

— Боя се, че това е последният път, в който някой от нас прави това пътуване под формата на нещо различно от звяр.

— Какво искаш да кажеш? — неочаквано попита Сесурея и се извърна, за да погледне другарите си в очите. От сражението той бе отнесъл множество рани, макар че нито една от тях не беше сериозна. Най-заплашителна изглеждаше една цепнатина, успоредно на една от отровните жлези. По-дълбока, тя би предизвикала смъртта му от собствената му отрова. Само чистият късмет бе запазил малката им плетеница.

— Вгледай се в спомените си — слабо нареди Молкин. — Вгледай се не просто в приливите и дните, а и в сезоните и годините, десетилетия назад. Ние сме били тук преди, Сесурея. Всички плетеници са мигрирали в тези води, не просто веднъж, а десетки пъти. Идвали сме тук, за да дирим онези, които си спомнят, малцината съхраняващи спомените на нашия вид. Обещанието бе недвусмислено. От нас се очакваше да се съберем, да получим паметта си обратно и да се отправим към безопасно място, където да довършим трансформацията си. Където да се преродим. И въпреки това десетки пъти сме откривали единствено разочарования. Всеки път сме захвърляли надеждите си, забравяли сме целта си и сме се завръщали в топлите южни води. Всеки път онези от нас, запомнили нещо, са казвали: Може би сме допуснали грешка. Може би сега не е било времето за подновата. Но всъщност времето е било правилно. Не ние сме сгрешили. Онези, които е трябвало да се срещнат с нас, не са дошли. Нито веднъж. Може би и този път ще бъде така.

Молкин притихна. Шривър продължаваше да стои вкопчена, напрегната срещу течението. Дори и ако течение бе отсъствало, тук нямаше кал, която да ги приветства, а само груби морски треви и остри камъни. Определено трябваше да си намерят по-добро място за почивка. Ала не биваше да пътуват преди Молкин да се е излекувал. Пък и къде щяха да отидат? Те бяха обхождали във всички посоки това странно течение; Шривър не бе сигурна, че Молкин знае къде ги отвежда. А къде би отишла самата тя, ако решеше? Този въпрос се оказа прекалено мъчителен за нейния ум. В момента не ѝ беше до мисли.