— Аз — каза Сайлъс — не се озовавам в беди.
— Не. Предполагам, че не. Но все пак…
В криптата беше тъмно и миришеше на мухъл, влага и стари камъни. За пръв път му се стори много тясно.
Ник каза:
— Искам да видя живота, да го хвана в ръце. Искам да оставя стъпки в пясъка на пустинен остров. Искам да играя футбол. Искам… — той спря и се замисли. — Искам всичко.
— Добре — каза Сайлъс. После вдигна ръка, сякаш отмяташе кичур от очите си — крайно нетипичен за него жест. — Ако някога се случи да съм в беда, категорично ще те повикам.
— Въпреки че никога не попадаш в беда?
— Съвсем правилно.
В ъгълчето на устните му потрепна нещо, което можеше да е усмивка, можеше да е съжаление, можеше да е просто игра на сенките.
— Тогава сбогом, Сайлъс — Ник протегна ръка, както правеше като малко момче, Сайлъс я пое със своята студена длан с цвят на слонова кост и силно я разтърси.
— Сбогом, Никой Оуенс.
Ник взе малкия си куфар. Отвори вратата, излезе от криптата и пое по пътеката, без да се обръща.
Отдавна бе минал часът, в който заключваха портата. Запита се дали ще успее да мине през решетките или ще трябва да се върне в параклиса, за да вземе ключ. Но когато стигна до входа, видя, че малката вратичка е отключена и широко разтворена, сякаш го очакваше, сякаш гробището лично се сбогуваше с него.
Една бледа, закръгленка фигура го чакаше пред отворената портичка и му се усмихваше, докато той вървеше към нея, а в очите й на лунната светлина блестяха сълзи.
— Здравей, мамо — каза Ник.
Госпожа Оуенс разтри очите си с юмрук, после ги попи с престилката си и поклати глава.
— Реши ли какво ще правиш?
— Ще видя света — каза Ник. — Ще се забърквам в неприятности, ще се измъквам от неприятности, ще видя джунгли и вулкани, пустини и острови… и хора. Искам да се запозная с ужасно много хора.
Госпожа Оуенс не отговори веднага. Гледаше го, а после запя една песен, която Ник си спомняше, песен, която майка му пееше, когато бе още съвсем малък, песен, с която го приспиваше като дете.
Спи, мъниче мое, спи,
чак до сутринта.
Ще пребродиш ти света,
ако не греша…
— Не грешиш — прошепна Ник. — Ще го пребродя.
Ще целуваш хубавици, ще танцуваш до зори, ще намериш своя път и съкровище дори…
Тогава госпожа Оуенс си спомни последния куплет на песента и го изпя на сина си:
Болката и сладостта на живота приели, вред ти остави следа.
— Вред ти остави следа — повтори Ник. — Не е лесна задача, но ще се постарая.
Опита се да прегърне майка си, както когато беше дете, но със същия успех можеше да опита да прегърне мъглата, защото бе останал сам на алеята.
Пристъпи напред, премина през вратата и излезе от гробището. Стори му се че чу някой да казва: „Толкова се гордея с теб, синко“, но може би си въобразяваше.
На изток лятното небе започваше да просветлява и Ник се отправи натам. Спусна се по хълма към живите хора, към света, към зората.
В чантата му имаше паспорт, в джоба му — пари. По устните му танцуваше усмивка, ако и да беше плаха, тъй като светът е по-голям от малкото гробище на хълма. В света го очакваха опасности и тайни, предстоеше му да завърже нови приятелства и да преоткрие старите, грешки очакваха да бъдат направени и пътища да бъдат извървени, преди най-накрая да се завърне в гробището или да се качи с Дамата на широкия гръб на нейния огромен сив жребец.
Но между сега и тогава се простираше Животът и Ник пристъпи в него с широко отворени очи и открито сърце.
Казах
нея я няма,
но аз съм жива, жива съм
идвам в гробището,
за да ти изпея приспивна песен.
Тори Еймъс, „Гробище“
Neil Gaiman
The Graveyard Book, 2008
Издание:
Нийл Геймън. Книга за гробището
Английска. Първо издание
PRO BOOK/HOF STUDIOS, София, 2011
ISBN: 978-954-2928-03-4
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35964
Последна корекция: 29 ноември 2015 в 18:08
шайърски кон — порода изключително едри коне. (бел.пр.)
„Котарак с шапка“ е най-известната книга на Тиодор Гайзъл Зюс (1904–1991) — емблематичен за Америка детски писател и карикатурист (бел.пр.)
Римското име на град Колчестър, графство Есекс, Източна Англия, най-старият британски град и първата столица на римска Британия, (Бел.пр.)
post mortem (лат.) — „след смъртта“. — Бел.пр.
— от немската дума „heim“ — „дом“ и „ghul“ — дума с арабски корен, означаваща буквално „демон“, същество от фолклора, хранещо се с човешка плът, таласъм, (бел.пр.)
Читать дальше