Нийл Геймън - Книга за гробището

Джак се усмихна в тъмнината. Ник виждаше лицето му — странна, блажена усмивка, толкова не на място върху това лице, усмивка на човек, осенен от откритие. Скарлет виждаше само черен мрак, от който понякога в очните й ябълки избухваха проблясъци, но долавяше задоволството в гласа на убиеца.

Някойси Джак каза:

— Значи с братството е свършено и вече няма Съвет. Но дори да няма друг останал Джак, освен мен, какво значение има това? Мога да основа ново братство, което ще е още по-могъщо от предишното.

— МОЩ! — потвърди Гибелта.

— Идеално! — каза Джак. — Виж само. Намираме се на мястото, което моите хора търсеха хиляди години и имаме всичко необходимо за церемонията. Такива неща те карат да вярващ в провидението, нали? А може би събраните молитви на всеки Джак преди мен ме даряват с това в най-злощастния ми час.

Ник усещаше, че Гибелта слуша думите на Джак, чувстваше как в стаята се заражда и усилва тих възторжен шепот.

Някойси Джак продължи:

— Ще протегна ръка, момче. Скарлет, ножът ми още е на шията ти, не се опитвай да избягаш, когато те пусна. Момче, ти ще поставиш в ръката ми чашата, ножа и брошката.

— СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — прошепна тройният глас. — ТО ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА! НИЕ ГО ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ!

Ник се наведе, взе предметите от олтара и ги постави в отворената длан на Джак, който не бе свалил ръкавиците си. Мъжът се усмихна.

— Скарлет, сега ще те пусна. Когато отдръпна ножа, искам да легнеш по корем на земята, с ръце на тила. Ако мръднеш, ще те убия много мъчително. Разбра ли?

Тя преглътна. Устата й бе пресъхнала, но направи една треперлива крачка напред. Дясната й ръка, досега извита зад гърба, бе изтръпнала и безчувствена, в рамото си усещаше само иглички. Легна на пода и гърдите й опряха отъпканата земя.

Мъртви сме, помисли тя, без каквато и да било емоция. Сякаш гледаше как нещо се случва на други хора, сюрреалистична драма, която се превръща в игра на „Убийство в мрака“. Чу как Джак хваща Ник…

Гласът на момчето каза:

— Пусни я.

Гласът на Джак:

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да я убия. Дори няма да я нараня.

— Не ти вярвам. Тя може да те разпознае.

— Не — гласът на Джак звучеше уверено. — Не може! — После продължи с възхищение: — Десет хиляди години, а ножът е още остър… Момче, иди и коленичи на олтарния камък. С ръце на гърба. Веднага!

— МИНА ТОЛКОВА МНОГО ВРЕМЕ — каза Гибелта, но Скарлет чу само съскащ звук, сякаш огромни намотки се развиваха някъде из стаята.

Но Някойси Джак го чу.

— Искаш ли да узнаеш името си, момче, преди да пролея кръвта ти върху камъка?

Ник усети хладния нож на шията си. И в този момент разбра. Времето забави своя ход. Всичко се избистри.

— Знам името си — каза той. — Аз съм Никой Оуенс. Това съм аз!

Докато беше коленичил на студения олтарен камък, всичко му се изясни — беше много просто.

— Гибел — обърна се той към залата. — Още ли искаш господар?

— ГИБЕЛТАПАЗИСЪКРОВИЩЕТОДОЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!

— Ами тогава — продължи Ник, — не намери ли най-накрая господаря, когото търсиш?

Усещаше как Гибелта се извива и уголемява, чу звук като от драскането на хиляди мъртви клонки, сякаш нещо огромно и мускулесто се плъзва като змия към средата на стаята. И тогава за пръв път Ник видя Гибелта. После така и не успя да опише какво е видял — нещо огромно, нещо с тяло на гигантска змия, но с глава на какво… Три глави, три шии… Лицата бяха мъртвешки, сякаш някой бе направил кукла от различни животински и човешки части. Лицата бяха покрити с пурпурни шарки, татуирани с индигови заврънкулки, които им придаваха странен, поразително чудовищен вид.

Лицата на Гибелта колебливо подушиха Джак, сякаш искаха да го пернат или погалят.

— Какво става? — попита Джак. — Какво е това? Какво прави?

— Казва се Гибел. Пази това място. Трябва му господар, който да му казва какво да прави — обясни Ник.

Джак претегли ножа си в ръка.

— Прекрасно — промърмори на себе си. После каза високо: — Разбира се! Това нещо е чакало мен. Аз съм новият му господар!

Гибелта се намотаваше на пръстени в стаята.

— ГОСПОДАРЮ? — повика тя, като куче, което търпеливо е чакало твърде дълго. Повтори „ГОСПОДАРЮ?“, сякаш пробваше вкуса на думата. Вкусът й хареса, затова го каза пак, с въздишка на наслада и копнеж: — ГОСПОДАРЮ…

Джак сведе поглед към Ник.

— Преди тринайсет години те изпуснах, а сега се събрахме отново. Краят на един орден, началото на друг. Сбогом, момче — с едната ръка Джак притисна ножа до гърлото на момчето, а с другата хвана чашата.