Нийл Геймън - Книга за гробището

— Ние и други като нас.

— Почетната стража — каза Ник.

— Къде си чул за… — започна Сайлъс, но се прекъсна сам: — Няма значение. И стените имат уши. Да, Почетната стража.

Сайлъс взе чашата с вода, поднесе я към устните си, навлажни ги и пак я остави на черната полирана маса.

Повърхността на масата бе почти огледална и ако някой се вгледаше, щеше да забележи, че високият мъж няма отражение.

— Значи сега сте… приключили с тази история? — попита Ник. — Ти ще останеш ли?

— Дал съм дума — каза Сайлъс. — Ще остана, докато пораснеш.

— Вече съм пораснал — каза Ник.

— Не — отвърна Сайлъс. — Още не съвсем.

Той остави банкнота от десет лири на масата.

— А онова момиче — попита Ник, — Скарлет. Тя защо се изплаши от мен, Сайлъс?

Наставникът му не каза нищо и въпросът увисна във въздуха, докато мъжът и младежът излязоха от ярко осветената пицария и потънаха в очакващата ги тъмнина — нощта погълна и двамата.

Ник понякога вече не виждаше мъртвите. Всичко започна преди един-два месеца — през април или май. Отначало се случваше рядко, но напоследък ставаше все по-често.

Светът се променяше.

Ник крачеше към северозападната част на гробището, към преплетения бръшлян, който провисваше от тисовото дърво и скриваше наполовина далечния край на Египетската алея. Видя червена лисица и едра черна котка с бели гърди и лапи, които седяха и си говореха насред пътеката. Когато Ник приближи, те го погледнаха стреснати и се шмугнаха в храстите, сякаш ги беше хванал да съзаклятничат.

Колко странно, помисли той. Познаваше лисицата от малка, а и котката кръстосваше гробището откак се помнеше. Те също го познаваха. Ако бяха в добро разположение на духа, дори му позволяваха да ги гали.

Опита се да се промуши през бръшляна, но пътят му беше запречен. Наведе се, отмести вейките и се промуши. Тръгна внимателно по пътеката, като избягваше дупките и пропаданията, и стигна до внушителния камък над последния дом на Алонсо Томас Гарсия Джоунс (1837–1905, Пътнико, своя жезъл остави).

От няколко месеца Ник идваше тук през два-три дни. Алонсо Джоунс бе пътувал из целия свят и с най-голямо удоволствие разказваше на момчето истории от пътешествията си. Винаги започваше с: „Никога не ми се е случвало нищо интересно“, после унило добавяше: „И съм ти разказвал вече всичките си истории“, после очите му заблестяваха и отбелязваше: „Освен… разказвал ли съм ти за…“ И независимо какви бяха следващите му думи, дали: „Онзи път, когато трябваше да бягам от Москва?“ или „Онзи път, когато в Аляска загубих златна мина, която струваше цяло състояние?“, или „Разбягването на стадо говеда в пампасите?“, Ник винаги поклащаше отрицателно глава и на лицето му се изписваше очакване. Не след дълго се потапяше в разкази за смели мъже и велики приключения, приказки за целунати прекрасни девици или застреляни злодеи, битки с мечове, торби със злато или диаманти, големи колкото палец, за изгубени градове и безкрайни планини, за парни влакове и клипери, за пампаси, океани, пустини, тундри…

Ник спря до камъка, върху който бяха гравирани обърнати надолу факли, и зачака, но не видя никого. Повика Алонсо Джоунс, дори почука на камъка, но отговор нямаше. Момчето се наведе, за да пъхне глава в гроба и да извика приятеля си, но вместо главата му да премине през твърдата материя като сянка, се удари шумно и болезнено в земята. Ник повика отново, но не видя нищо и никого, затова внимателно се измъкна от лабиринта преплетена растителност и сив камънак до пътеката. Три свраки, кацнали на глогинката, изпърхаха с криле и отлетяха, когато мина край тях.

Ник не видя нито една душа, чак до югозападния склон на гробището, където познатият силует на Мама Слотър, съвсем дребна под високото си боне и наметка, се разхождаше между надгробните камъни с наведена глава и търсеше диви цветя.

— Насам, момче! — извика тя. — Ей там растат диви латинки, вземи ми набери няколко и ги сложи при камъка ми.

Ник накъса жълти и червени латинки и ги занесе при надгробния камък на Мама Слотър, който беше толкова обрулен, напукан и пострадал от времето, че отгоре му се разчиташе само: МА СЛО, което вече над сто години озадачаваше местните историци. Той сложи цветята пред камъка с уважение.

Мама Слотър се усмихна:

— Ти си добро момче. Не знам какво щяхме да правим без теб.

— Благодаря — отвърна Ник. После попита: — Къде са всички? Ти си първият човек, когото срещам тази нощ.