Нийл Геймън - Книга за гробището

— Влизай, Ник — разнесе се гласът на Сайлъс.

— Нищо не виждам — отвърна момчето. — Много е тъмно.

— Вече? — каза Сайлъс и въздъхна.

Ник чу шумолене на кадифе, после драсване на клечка, която пламна и запали две огромни свещи в резбовани дървени свещници в дъното на стаята. На светлината им Ник видя, че наставникът му стои до голям кожен куфар — често такива ги наричат „параходен сандък“ — толкова голям, че дори висок мъж може да се свие и да спи вътре. До него лежеше черната кожена чанта на Сайлъс, която Ник беше виждал няколко пъти, но все още намираше за впечатляваща.

Параходният сандък бе тапициран с бяло. Ник протегна ръка към вътрешността, докосна коприна, напипа и суха пръст.

— Тук ли спиш? — попита.

— Да, когато съм далеч от дома — отвърна Сайлъс.

Ник беше изумен — Сайлъс беше тук, откакто се помни, че и от преди това.

— Не е ли тук твоят дом?

Сайлъс поклати глава.

— Къщата ми е далеч, далеч оттук, ако все още е обитаема. В родния ми край имаше проблеми и изобщо не съм сигурен какво ще намеря там при завръщането си.

— Прибираш ли се? — попита Ник. Дори неизменните неща се променяха. — Наистина ли си тръгваш? Но… ти си моят наставник.

— Бях твоят наставник. Сега си вече достатъчно голям да се грижиш сам за себе си. Аз трябва да се погрижа за други неща.

Сайлъс затвори капака на кафявия кожен куфар и започна да стяга ремъчета и закопчалки.

— Не може ли да остана тук? В гробището?

— Не бива — каза Сайлъс. Ник не помнеше гласът на наставникът му някога да е бил толкова ласкав. — Всички хора тук вече са изживели живота си, Ник, дори и най-краткия. Сега е твой ред. Трябва да живееш.

— Може ли да дойда с теб?

Сайлъс поклати глава.

— Ще те видя ли отново?

— Може би — в гласа му се долавяше доброта и още нещо. — Няма значение дали ти ще ме видиш, не се съмнявам, че аз ще те видя. — Той подпря кожения сандък до стената и тръгна към вратата в другия край на стаята. — Ела с мен.

Момчето тръгна след него и се спусна по малка вита стълба в криптата.

— Позволих си да ти приготвя куфар — обясни Сайлъс, когато стигнаха долу.

Върху купчина плесенясали псалтири стоеше малък кожен куфар, миниатюрен двойник на сайлъсовия.

— Всичките ти вещи са вътре — каза наставникът му.

— Разкажи ми за Почетната стража, Сайлъс — помоли Ник. — Ти си в нея. Мис Лупеску беше в нея. Кой друг? Много ли сте? Какво правите?

— Не правим достатъчно. Най-вече охраняваме граничните земи. Пазим границите на нещата.

— Какви граници?

Сайлъс не отговори.

— Искаш да кажеш като това, че спря Джак и хората му?

— Правим каквото трябва — гласът му прозвуча уморено.

— Но вие постъпихте правилно. Нали спряхте Джаковците. Те бяха ужасни. Бяха чудовища!

Сайлъс пристъпи по-близо до Ник и така момчето трябваше да отметне глава назад, за да види бледото лице на мъжа. Наставникът му промълви:

— Аз невинаги съм постъпвал правилно. Когато бях по-млад… правех по-лоши неща и от Джак. По-лоши от който и да е от тях. Тогава бях чудовище, Ник, по-лош от всяко чудовище.

На Ник дори не му хрумна, че мъжът може да лъже или да се шегува. Знаеше, че казва истината и попита:

— Но вече не си такъв, нали?

— Хората могат да се променят — отвърна Сайлъс и млъкна. Ник се чудеше дали наставникът му, дали Сайлъс, не е потънал в спомени. После мъжът каза: — За мен беше чест да бъда твой наставник, младежо. — Ръката му се скри под наметката и когато я измъкна, в нея се виждаше протрит стар портфейл. — За теб е. Вземи го.

Ник взе портфейла, но не го отвори.

— Вътре има пари. Достатъчно като за начало, но нищо повече.

Ник каза:

— Днес ходих при Алонсо Джоунс, но го нямаше или не можах да го видя. Исках да ми разкаже за далечните земи, където е бил, за острови и китове, за ледници и планини, за земи, където хората се обличат и се хранят по странен начин. — Ник замълча, после продължи: — Тези места още съществуват. Отвън има цял един свят. Може ли да го видя? Може ли да ида там?

Сайлъс кимна.

— Да, навън има цял един свят. Във вътрешния джоб на куфара ти има паспорт. Издаден е на името на Никой Оуенс. Не беше лесно да се направи.

— Ако размисля, може ли да се върна тук? — попита Ник, после сам си отговори: — Ако се върна, това място ще си е тук, но вече няма да бъде мой дом.

— Искаш ли да те изпратя до портата? — попита Сайлъс.

Ник поклати глава.

— По-добре да отида сам. А, Сайлъс… Ако някога се озовеш в беда, повикай ме. Ще дойда да ти помогна.