Нийл Геймън - Книга за гробището

Мама Слотър се вгледа внимателно в него.

— Какво си направил на челото си?

— Ударих го на гроба на господин Джоунс. Не можах да премина и…

Но Мама Слотър беше присвила устни и наклонила глава настрани. Проницателните старчески очи изучаваха Ник изпод бонето.

— Казах ти „момче“, нали? Но времето отлита за миг и вече си младеж, нали така? На колко си години?

— Мисля, че на около петнайсет. Но се чувствам същия като преди — каза Ник.

Мама Слотър го прекъсна:

— И аз все още се чувствам като малкото момиченце, което виеше венчета от маргаритки на старото пасище. Оставаш си все същият и това не се променя, но всъщност непрекъснато се променяш и нищо не може да се направи по въпроса.

Тя приседна на очукания си камък и продължи:

— Помня нощта, когато дойде тук, момче. Аз казах: „Не можем да оставим малчугана да си отиде“ и майка ти се съгласи, а всички започнаха да се дърлят, докато не се появи Сивата дама. „Хора от Гробището! — каза тя. — Чуйте Мама Слотър. Не е ли останало никакво милосърдие в костите ви?“ Тогава всички се съгласиха с мен. — Тя замълча и поклати дребната си глава. — Тук не се случва кой знае какво и дните си приличат. Сезоните се редуват, бръшлянът расте, камъните се строполяват, но твоето идване тук… е, радвам се, че се случи, това е.

Тя се изправи и измъкна мърлява кърпа от ръкава си, плю върху нея и се протегна, колкото можа, за да изтрие кръвта от челото на Ник.

— Готово, така изглеждащ по-прилично — каза строго старицата. — Като се има предвид, че не знам кога пак ще те видя, умната!

Ник се чувстваше така смутен, както никога досега. Тръгна към гроба на Оуенсови и с радост видя, че и двамата му родители го чакат там. Когато приближи обаче, радостта му бе заменена от притеснение — защо господин и госпожа Оуенс стоят така, всеки застанал от една страна на гроба, като образи от стъклопис? По лицата им не можеше да се прочете нищо.

Баща му пристъпи напред и каза:

— Добър вечер, Ник. Надявам се, че си добре.

— Поносимо — отговори Ник.

Така отвръщаше и господин Оуенс, когато някой от приятелите му го попиташе същото.

Баща му продължи:

— С госпожа Оуенс цял живот сме искали дете. Не мисля, че някога щяхме да имаме по-добро момче от теб, Ник — и той погледна сина си с гордост.

— Ами, да, благодаря ти, но… — смотолеви момчето и се обърна към майка си, сигурен, че може да я накара да му каже какво става. Ала тя беше изчезнала. — Къде отиде мама?

— Ох… да… — с неудобство промълви господин Оуенс. — Нали я знаеш Бетси. По някой път се случват неща, когато… ами, не знаеш какво да кажеш. Нали разбираш?

— Не — отвърна Ник.

— Предполагам, че Сайлъс те чака — каза баща му и изчезна.

Минаваше полунощ. Ник тръгна към стария параклис. Дървото, пораснало в улука на куличката, бе съборено от последната буря и бе повлякло със себе си част от траурно черните плочи на покрива.

Ник зачака, седнал на сивата дървена пейка, но от Сайлъс нямаше и следа.

Вятърът духаше на силни пориви. Беше късна лятна вечер, когато здрачът сякаш трае вечно. Беше топло, въпреки това Ник усети как кожата на ръцете му настръхва.

До ухото му се разнесе глас:

— Кажи, че ще ти липсвам, глупчо!

— Лиза? — Ник не беше чувал и виждал вещицата вече цяла година, от нощта на Всякой Джак. — Къде беше?

— Гледах — каза тя. — Една дама не е длъжна да съобщава всичко, което прави.

— Гледала си мен ли? — попита Ник.

Гласът на Лиза прошепна в ухото му:

— Честно, животът се пропилява в живеене. Никой Оуенс. Защото единият от нас е твърде глупав и ще живее, и това не съм аз. Кажи, че ще ти липсвам.

— Къде отиваш? — попита Ник. — Разбира се, че ще ми липсваш, където и да идеш…

— Твърде глупав — прошепна гласът на Лиза Хемпсток и той усети докосването й по ръката си. — Твърде глупав, за да живее.

Усети докосването на устните й по бузата си и ъгълчето на своите устни. Тя го целуна нежно, а той беше твърде смутен, твърде засрамен, за да реши какво да прави.

Гласът й каза:

— И ти ще ми липсваш. Винаги!

Полъх на вятъра разроши косата му, а може би беше нейната ръка, и в следващия миг разбра, че е сам на пейката.

Тогава се изправи.

Тръгна към вратата на параклиса, повдигна камъка, който стоеше до нея и взе резервния ключ, оставен там от отдавна починал клисар. Отключи голямата дървена врата, без дори да опита дали ще успее да се плъзне през нея. Тя проскърца недоволно и се отвори.

Вътре в параклиса беше тъмно и Ник осъзна, че присвива очи, за да види.