Нийл Геймън - Книга за гробището

— Къде си? — изръмжа той. — Да те вземат дяволите! Къде си?

Стори му се, че чу глас:

— Таласъмските порти са направени да се отварят и после да се затварят. Не бива да стоят отворени. Те искат да се затворят.

Камъкът над дупката потрепери и се разклати. Господин Денди бе преживял едно земетресение, преди години, в Бангладеш. Усещането беше същото — земята се разтресе, господин Денди се строполи и щеше да пропадне в мрака, но се хвана за килнатата надгробна плоча, обгърна я с ръце и я стисна здраво. Не знаеше какво има под него, но знаеше, че не желае да разбере.

Земята потрепери и той усети как камъкът се измества под тежестта му.

Вдигна поглед и видя момчето, което го гледаше с любопитство.

— Сега ще оставя вратата да се затвори — каза то. — Мисля, че ако продължаваш да се държиш за това, портата може да се затвори върху теб и да те смаже, или да те погълне и да станеш част от нея. Не знам. Но ти давам шанс — нещо, което вие не дадохте на семейството ми.

Тресенето се засили. Господин Денди се взря в сивите очи на момчето и изруга. После каза:

— Не можеш да избягаш от нас. Ние сме Всякой Джак, ние сме навсякъде, това не е краят.

— Определено е вашият край — отбеляза Ник. — Краят на хората ви и на всичко, за което се борите — както е предсказал човекът ви в Египет. Не ме убихте. Преди сте били навсякъде, но сега всичко свърши. — И тогава Ник се усмихна. — Това прави Сайлъс, нали? Ето къде е отишъл.

Изражението на господин Денди потвърди подозренията на Ник. Но той така и не узна какво щеше да му отговори мъжът, който се пусна от камъка и бавно пропадна през отворената Таласъмска порта.

— Вех Харадос! — извика Ник.

Таласъмската порта отново се превърна в обикновен гроб.

Някой го дърпаше за ръкава. Фортинбрас Бартълби вдигна лице към него.

— Ник! Мъжът от параклиса се качва по хълма.

Някойси Джак следваше обонянието си. Беше се отделил от другите заради вонята от одеколона на Джак Денди, която правеше невъзможно всякакво търсене.

Не можеше да открие момчето по миризмата. Не и тук, защото то миришеше като гробището. Но момичето миришеше като къщата на майка си, като капката парфюм, сложена на шията, преди тръгването на училище сутринта. Миришеше и на жертва — смесица от страх и пот, помисли Джак, миришеше като негова плячка. А там, където се намираше тя, рано или късно щеше да дойде и момчето.

Ръката му стисна дръжката на ножа и той пое нагоре по хълма. Почти бе изкачил върха, когато внезапно го осени чувството — но той знаеше, че е истина — че Джак Денди и останалите вече ги няма. Добре, помисли той. На върха винаги има място само за един. Възходът на Джак в ордена се забави, а после и спря, след като не успя да убие всички от семейство Дориан. Сякаш вече не му вярваха.

Съвсем скоро всичко ще се промени.

На върха на хълма Някойси Джак изгуби миризмата на момичето. Това му подсказа, че тя е някъде наблизо.

Върна се по стъпките си и отново улови парфюма й на около двайсетина метра, край малка гробница със затворена метална врата. Дръпна я към себе си и тя се отвори.

Сега миризмата стана по-силна. Джак надушваше, че момичето се страхува. Измъкна ковчезите един по един от нишите им и те се разбиха на пода, старото дърво се надроби на парчета, съдържанието им се пръсна по земята. Не, тя не се криеше в нито един от ковчезите…

Тогава къде е?

Огледа стената. Беше здрава. Застана на колене, издърпа последния ковчег и опипа с ръка зад него. И там откри отвор…

— Скарлет — повика я той, като се опита да си спомни как произнасяше името й, когато още беше господин Фрост, но вече дори не можеше да открие тази част от себе си, сега беше Някойси Джак и никой друг. Пропълзя на четири крака през дупката.

Когато Скарлет чу трясъците над главата си, тръгна внимателно надолу по стълбите, с лявата ръка се подпираше на стената, а в дясната държеше ключодържателя с фенерчето, чиято светлина стигаше само да види къде стъпва. Стигна до края на каменните стъпала и пристъпи в залата с разтуптяно сърце.

Страхуваше се — страхуваше се от милия господин Фрост и още по-страшните му приятели, страхуваше се от тази стая и спомените си, дори, ако трябваше да си признае, малко се страхуваше и от Ник. Той вече не беше мълчаливото загадъчно момче, връзката към нейното детство. Беше нещо различно, нещо не съвсем човешко.

Чудя се какво ли прави мама сега, помисли Скарлет. Сигурно не престава да звъни по телефона на господин Фрост, за да види кога ще се прибера. Ако се измъкна оттук жива, ще я накарам да ми купи телефон. Нелепо е, аз съм единствената в класа, която няма телефон.