Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Имаше сини очи — отвърнаха всички в един глас и замълчаха.

Полицаят се усмихна.

— Не се тревожете, деца, знам, че още сте уплашени. Другите двама ще ни кажат повече — той затвори тефтера. — Та кой е героят?

Емили погледна Сара.

— Трейси натисна паникбутона — обясни тихо Сара.

— Но това е истинският герой — намеси се Трейси и сложи ръка на рамото на Чарлс.

— Той отне пистолета от Клеър — добави Емили. Мадам я погледна и тя захапа устната си.

— Ето пистолета, полицай — каза бързо Кен и му подаде оръжието.

— Браво, момче — рече полицаят.

Емили погледна Чарлс. Той, разбира се, се мръщеше. Тя клекна до количката.

— Спокойно, Чарлс. Ние знаем кой е истинският герой. И няма да го забравим.

Лицето му бавно се проясни. Бузите му порозовяха. Той се усмихна . Нямаше нужда да надниква в бъдещето — Емили знаеше, че бъдещето на Чарлс щеше да е много по-различно от онова, което беше видяла само преди няколко дни.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш на училище? — попита я майката на Емили в понеделник сутринта. — Струва ми се, че уикендът е много кратко време, за да се възстановиш.

— Чувствам се добре, мамо — увери я Емили. Тя излезе от колата пред гимназия „Медоубрук“. Повече от всичко Емили искаше животът й да си е същият.

Още не можеше да повярва какво се беше случило миналата седмица. В петък вечерта се беше прибрала с усещането, че е отсъствала цял месец. Толкова емоции… Беше уплашена, объркана, ядосана, потисната… А как се чувстваше сега?

Не беше сигурна. Знаеше обаче, че не е зле. И знаеше, че беше научила нещо за себе си.

Мадам им беше казала да отидат в кабинета й сутринта, за да обсъдят станалото. Емили се зарадва, че няма да чака до обяд, за да види съучениците си. Преживяха голямо приключение и сега трябваше да са по-близки, нали?

Не беше първата, която влезе в стая 209. Джена вече беше там. Тя кимна на Емили.

— Как си?

— Малко съм уморена — призна Емили. — Но иначе съм добре. Ти как си?

— Супер — рече Джена. На Емили обаче й се стори, че Джена беше по-уморена и от нея. Очите й бяха необичайно тъмни.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Емили.

— Аз също — съгласи се Джена. И се усмихна. Според Емили усмивката й обаче беше изкуствена.

После влезе Кен. Той определено беше в добро настроение.

— Чувствам се прекрасно — обърна се той към момичетата. — Досега все имах чувството, че имам най-безполезната дарба. Не можех да правя нищо специално. Вчера за пръв път имаше полза от нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Емили.

— Джена прочете мислите на Картър и така разбрахме за къщата. После обаче една мъртва жена ни каза къде сте. Беше майка на един от похитителите, на Хауърд. Искаше да му предам съобщение.

— Какво беше съобщението? — попита Емили.

— Искаше да му кажа, че това е лошо и че той много я е натъжил. Какъв беше той?

— Нормален — каза Емили. — Ако го бях срещнала другаде, можеше дори да помисля, че е сладък.

Джена изглежда се изненада.

— Похитителят ти е бил „сладък“?

— Да, този поне. Другият също изглеждаше нормално. Според мен и двамата не бяха много умни, но не се държаха лошо с нас. Жената, Клеър… Тя вдъхваше страх.

— Обаче пък знаеше как да се облича. Клеър определено имаше стил — този коментар дойде от Аманда. Отново в собственото си тяло, тя бавно влезе в стаята и седна на мястото си. После заразглежда ноктите си. — Каквото и да обитава тялото ми, докато съм извън него, определено знае как да прави маникюр.

Чарлс влезе с количката си в стаята. Емили мушна с лакът Кен и двамата заръкопляскаха.

— Чарлс, ти спаси живота ми — заяви Емили. — Иска ми се да беше видял лицето на Клеър, когато пистолетът излетя от ръката й!

Чарлс изглеждаше доволен, но и сякаш се чувстваше малко неловко. Не беше свикнал да е център на внимание.

Пристигна Трейси, а след нея и Мартин. Накрая влезе Картър Стрийт.

Очите на всички се впериха в него, когато зае мястото си, но той, както обикновено, не реагира.

— Чудя се защо го пуснаха — попита Кен.

— Може би защото няма дарба, която можеха да използват — предположи Трейси.

— Тогава защо изобщо го отвлякоха? — зачуди се Емили. — Те сякаш знаеха всичко за нас.

Никой нямаше отговор на този въпрос и учениците поседяха известно време, без да кажат нищо.

Последна пристигна Сара. Тя отиде право при Аманда.

— Искам да ти благодаря.

Аманда впи поглед в нея.

— За какво?

— Че беше в тялото ми.