Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Веднъж си изтървах портмонето в шахтата — обади се друго момче. — Но успях да го извадя. Надъвках една дъвка, залепих я на края на молив и бръкнах вътре. Портмонето се залепи за дъвката и го издърпах.

— Това го пробвахме — каза бързо Кен, — но не намерихме пръстена.

— Лош късмет — отсече едно от момчетата.

— Да — каза Джена и подсмръкна още няколко пъти. — Пръстенът беше много специален. Татко ми го подари преди да умре.

Мислеше, че тази сантиментална подробност ще ги разчувства.

Едно от момчетата подхвърли:

— Видя ли изражението на онзи от „Сейнт Марк“, когато опита да стреля и топката излетя при скамейките? Още не мога да повярвам. Мислех, че ще вкара лесно.

— Да. Какво се случи? — зачуди се друг.

— Кой знае? И на кого му пука? — припя Майк и прегърна Чарлс. — Ние си имаме талисман. Той не само ни помага да печелим, но и кара другите да се излагат.

Джена трябваше да насочи отново вниманието им към несъществуващия пръстен. Очевидно досега не й се получаваше. Опита друга тактика.

— Беше с диаманти и рубини — каза тя.

Баскетболистите впериха неразбиращо поглед в нея.

— Пръстенът ми — напомни им тя. — Онзи, който падна в канала. Беше с диаманти и рубини. И един голям сапфир.

Това вече ги впечатли.

— Бил е с истински камъни? — попита Майк. — Леле! Гадост.

Кен щракна с пръсти, сякаш изведнъж му хрумна гениална идея.

— Знам кой ще й помогне да го намери. Чарлс, би ли дошъл за малко с нас?

— Защо? — попита Чарлс.

Кен го погледна многозначително.

— Знаеш защо, Чарлс. Да се опитаме… хм, да намерим пръстена и… Може да ни донесеш късмет — после добави към другите. — Той е такъв, нали? Носи късмет.

Чарлс впи очи в него.

— Да, ама може да не искам да нося късмет точно на вас.

— О, стига, Чарлс — рече Майк. — Кен е наш човек. Защо не помогнеш на приятелката му?

— Да, може да ти дадат някаква награда — каза друг.

Джена се опита да измисли нещо бързо. Чарлс беше в часа й по геометрия.

— Ще ти пиша домашното по геометрия един месец — предложи му тя.

— Хей, добра идея — каза едно от момчетата.

Чарлс изглежда също се замисли.

— Да. Добре — той тръгна с количката по пътеката и Джена излезе с него от заведението. Кен остана при другите на масата.

Слава богу, пред ресторанта на улицата наистина имаше шахта. Чарлс погледна в нея.

— Не виждам нищо — каза той.

— Вътре трябва да е — увери го Джена. Тя погледна към ресторанта и видя Кен да говори с момчетата. „Хайде, Кен. Побързай! Не знам още колко мога да го задържа тук.“

— Ако наистина е с диаманти, трябва да просветне — каза Чарлс.

— Диамантите не са почистени — отвърна бързо Джена. — Трябва да го дам на бижутер. Не можеш ли да си го представиш и да го вдигнеш, без да го виждаш?

— Не знам. Досега не съм пробвал.

— Златен е и има един диамант. От двете му страни има по един рубин. И много малки диаманти около халката.

— Нали каза, че има и сапфир?

— А, да. Разбира се. И един огромен сапфир.

— Не съм те виждал да носиш такъв пръстен — рече Чарлс.

— Ами… Хм, не ми позволяват да го нося в училище. Виж, представи си го и на бас, че ще успееш да го извадиш. Ти имаш силна дарба, Чарлс. Най-удивителната от всички. Имаш такъв късмет. Аз мога само да чета мисли, но ти движиш предмети само с мисълта си. Това е много по-яко — тя бъбреше безсмислено, но щеше да направи всичко, за да задържи Чарлс достатъчно и Кен да изпълни задачата си.

— Млъкни. Опитвам се да се съсредоточа — прекъсна я Чарлс. Мина една минута. — Не, не става. Връщам се в заведението.

— Опитай още веднъж. Моля те! — изплака Джена. — После няма да се налага да пишеш домашни.

— Чакай малко — сети се Чарлс. — Ти какви оценки имаш по геометрия? Не искам да ми пишеш домашните, ако не се справяш добре.

За щастие не се наложи Джена да отговаря на този въпрос. Кен излезе от заведението.

— Получи ли се? — попита тя развълнувано.

Той вдигна мобилния си телефон.

— Всичко е тук.

— За какво говорите? — поиска да узнае Чарлс.

— За така наречените ти „приятели“ — отвърна Кен. — Решихме, че би искал да знаеш какво всъщност мислят за теб.

Той включи телефона и пусна последния запис. Първо се чу гласа на Кен:

— Значи сега сте приятели с Чарлс. Не е лошо момче, като го опознаеш.

Едно момче каза:

— Шегуваш ли се? Той е отрепка. Направо е жалък. В училище не прави нищо, само се мотае с количката си и се оплаква за всичко.

— Не е виновен, че е в количка — намеси се отново Кен.