Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

„Иска ми се да бях вътре с другите. Дори не виждам какво става.“

— Чувам Емили — съобщи тя на другите.

— В банката ли е? — попита мадам.

— Не. Останалите са вътре. Мисли си колко много иска да е с тях. Сигурна съм, че е в някоя от колите — на паркинга обаче имаше поне двайсетина коли и Джена не знаеше откъде точно идват мислите.

„Страх ме е. Клеър изглежда толкова спокойна и уверена, сякаш нищо не може да се обърка. На бас, че ще ме застреля, ако другите се опитат да избягат. А те може и да пробват. Само Хауърд и Джордж са в банката с тях, а двамата не са особено умни. Може би дори не са въоръжени. Клеър е мозъкът.“

— Хауърд… Не се ли казваше така синът на мъртвата жена? — обърна се Джена към Кен. — Той е в банката с другите. Емили е в кола с някаква жена на име Клеър. Тя има пистолет.

— Ако знаехме в коя кола се намират, можех да избия пистолета от ръцете й — каза Чарлс.

— Добре. Ти и мадам намерете колата — каза Джена. — С Кен ще влезем в банката.

— Не — отсече мадам. — Изчакайте да вземем пистолета. Няма да позволя на учениците си да влязат вътре, докато някой се разхожда с оръжие.

Джена хвана дръжките на количката на Чарлс.

— Може би ще чувам по-силно мислите на Емили, ако се приближа до нея — предположи тя и започна да бута Чарлс между две коли.

— Не бързай толкова, Джена — предупреди я мадам. — Не привличай внимание върху себе си. Онази Клеър сигурно ще забележи, ако някой в инвалидна количка се размотава из паркинга. Да не говорим, че може би познава и двама ви.

— Но откъде? — попита Джена. — Тя не ме е виждала.

Мадам отвърна шепнешком:

— Няма как да знаеш това, Джена. Имам чувството, че Клеър не е обикновен престъпник. И това не е обикновен банков обир.

Джена нямаше представа какво искаше да каже мадам и не можеше да се тревожи за такива неща. Тя обаче забави крачка. Започна да се ослушва и оглежда с надеждата специалната й дарба да проработи.

„Иска ми се да виждам какво се случва в банката. Охраната… Той не би застрелял дете, нали? Дори и детето да се опитва да обере банката…“

Мислите на Емили определено ставаха все по-силни. Въпреки предупреждението на мадам, Джена се забърза. Дали не бяха в онзи пикап? Или пък в зелената кола е изкривената броня? Само ако лампите на паркинга бяха по-силни и можеше да види хората в колите…

— В джипа са — прошепна Кен.

Джена спря.

— Откъде знаеш?

— От майката на Хауърд. Току-що ми каза, че колата е била нейна.

Джена добута инвалидната количка зад джипа. Наведе се и прошепна в ухото на Чарлс:

— Можеш ли да усетиш пистолета?

— Не. Трябва да се приближа до шофьорското място. Пусни количката.

Джена усети, че не трябва да спори и вдигна ръце. Чарлс бавно започна да бута количката покрай колата. Джена остана назад с мадам и Кен. Тя задържа дъха си. Не чуваше и другите да дишат.

Изведнъж прозорецът на шофьорското място започна да се смъква. Джена чу женски глас.

— Какво по…

После през прозореца излетя пистолет.

Опитът на Кен като спортист се оказа полезен — той се спусна и го хвана. Всички врати се отвориха. Емили скочи и в същия миг колата потегли. Джена и мадам се дръпнаха бързо от пътя й, когато тръгна назад и с още отворени врати излетя от паркинга.

Чарлс завъртя количката си, но беше прекалено късно. Голямата кола изчезна в далечината, преди да успее да я спре.

На Джена не й пукаше. Тя се беше вкопчила в Емили. Само за малко обаче. Джена не обичаше да показва чувствата си пред хората.

— Другите са в банката — каза Емили.

— Знаем — отвърна мадам. — Мъжете с тях въоръжени ли са?

— Едва ли.

— Ние обаче сме — заяви гордо Кен и вдигна пистолета.

— Свали го — сряза го мадам. — Не искам никаква стрелба. Ще извикам полицията. Ти остани тук.

Мадам извади мобилния си телефон. Джена погледна Емили с вдигнати вежди.

„Тя каза на Кен да стои тук. Не на нас.“

Джена кимна. Хвана Емили за ръката и докато мадам беше с гръб към тях, хукнаха към банката.

— Ето го Мартин. Говори с жената зад гишето — каза Емили. — Той трябва да счупи вратата към трезора — и тя обясни как Мартин трябвало да поиска пари и да предизвика касиера да го обижда, за да се прояви суперсилата му. Един клиент излезе и остави вратата открехната. Сега вече чуваха разтреперания глас на Мартин.

— Но аз искам парите сега!

Мъж с бадж на ризата се приближи към него.

— Аз съм управителят на банката. Проблем ли има?