Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Това няма нищо общо — възрази друг. — И да не беше в количка, пак щеше да е отрепка.

Сега Майк проговори:

— Виж, ако успее да ни изтика до финалите, може да се мотае с нас. Поне до края на сезона.

— Само че ми лази по нервите — каза друг. — А до финалите има цял месец.

— Представи си колко страхотно ще бъде да спечелим шампионата — заяви някой.

Майк допълни:

— И после да изритаме Чарлс.

Кен изключи телефона.

— Съжалявам, Чарлс. Трябваше да знаеш с какви глупаци се събираш.

Джена наблюдаваше лицето на Чарлс. Той беше пребледнял и беше на ръба на сълзите. Всъщност една сълза се плъзна по бузата му.

— Знаеш ли, Чарлс, ние искаме да ти бъдем приятели — каза тя. — Ти обаче трябва да ни допуснеш до себе си. Сигурна съм, че и Емили и Трейси ще ти бъдат приятели — тя не каза нищо за Аманда. Чарлс не беше толкова лековерен. — Жалко, че Трейси и Емили бяха отвлечени. Кой знае, може да не ги видим повече.

Чарлс избърса ядосано сълзата, но не каза нищо. Джена бързо прочете мислите му. Той беше на ръба.

— Говоря сериозно, Чарлс. Не лъжа. Трябва само да се държиш малко по-мило и ще имаш много приятели.

Настъпи дълга тишина. Накрая Чарлс промълви:

— Добре.

В този момент една кола спря до тях. Прозорецът на шофьорското място се смъкна и един познат глас каза:

— Влизайте вътре.

— Мадам! — възкликна Джена. — Как разбрахте, че сме тук?

Кен отговори вместо нея.

— Мобилните телефони могат да се ползват и за друго, не само за записване на клюки, Джена.

Отвориха багажника на колата. Кен помогна на Чарлс да се настани на предната седалка, а Джена сгъна инвалидната количка и я прибра в багажника. После седна на задната седалка до Кен и потеглиха.

Джена разказа на мадам за къщата и как беше усетила, че Емили и другите са вътре.

— Успях само да доловя настроението й. Не видях мислите й и не знам подробности. Нямам представа защо са ги отвлекли.

— Скоро ще разберем — отсече мрачно мадам. Джена й казваше накъде да кара и не след дълго пристигнаха пред изоставената къща зад индустриалния парк.

— Ще успееш ли да отвориш вратата, Чарлс? — попита Кен.

— Фасулска работа — отвърна Чарлс.

Когато наближиха къщата, Джена се намръщи.

— Нещо е различно.

— Какво? — попита мадам.

— Не знам. Но не долавям настроението на Емили.

Мадам паркира колата и всички излязоха. Чарлс застана с количката пред къщата и впи поглед в червената врата. Нищо не се случи.

— Има верига — каза той.

— Това проблем ли е? — попита мадам.

— Не. Трябва ми само малко повече концентрация.

Той сбърчи чело и секунди по-късно голямата червена врата се отвори със замах — Чарлс я беше отделил от пантите. Кен се спусна към нея.

— Спри — извика мадам. — Не влизай. Изчакай полицията!

Кен обаче вече беше в къщата. Джена се поколеба дали да го последва. Вътре беше много тъмно.

Имаше и нещо друго. Не чуваше никакви мисли. Вратата беше отворена и трябваше да долови все нещо. Сякаш в къщата нямаше никого.

Кен излезе, клатейки глава.

— Няма ги.

— Къде са? — извика безпомощно Джена, но знаеше, че никой не може да отговори на въпроса й.

Изведнъж Кен притисна ръце към главата си.

— Не сега! — извика той. — Остави ме на мира!

И отново Джена чу досадния глас на жената: „Моля те, говори със сина ми. Той ще се забърка в неприятности. Трябва да му кажеш, че много ме натъжава. Това ще го спре.“

— Искам ти да спреш! — изкрещя Кен. — Не ми пука за глупавия ти син!

„Той не е глупав. Казва се Хауърд. Много добро момче е, просто се събра с лоши хора. Наблюдавах го. Отвлякоха някакви много странни деца и отидоха да обират банка.“

Кен и Джена се спогледаха.

— Деца със специални дарби? — попита Кен.

„Да. Едното момиче предсказва бъдещето, а другото изчезва…“

— Знаеш ли къде са? — попита Кен.

„Разбира се, че знам. Аз съм на небето. Мога да видя каквото поискам…“

Не беше особено любезно да прекъсват мъртвец, но жената можеше да продължи така цяла вечност.

— Къде са? — попитаха в един глас Кен и Джена.

И тя им каза.

Привидно в Националната северозападна спестовна и кредитна асоциация не ставаше нищо необичайно. От паркинга Джена виждаше сенки в банката, но никой не бягаше и не се движеше подозрително. Не успя да различи съучениците си. Четиримата излязоха от колата на мадам и тръгнаха да пресичат.

Джена беше нащрек. Тя беше сигурна, че ще улови мислите на приятелите си, когато се приближат достатъчно, но не очакваше да чуе Емили още на паркинга.