Лиан Хърн - Началото (Първа част)

Исаму бе смятал, че е намерил убежище тук, в това затънтено селце при източната граница на Трите провинции, далече от големите градове, където предпочитаха да живеят членовете на Племето, продавайки своите свръхестествени умения на онези, които им предлагаха най-висока цена, и да намират солиден поминък в тези времена на интриги и вражди сред класата на воините. Но никой не може да избяга от Племето завинаги.

Колко пъти бе чувал това предупреждение като дете! Колко пъти си го бе повтарял с мрачната наслада, предизвикана от древните умения, докато забиваше в чуждата плът острието на кинжала, докато стягаше гаротата или прилагаше своето предпочитано средство — отровата, която се озоваваше капка по капка в нечие незащитено око или в зейнала насред сън уста.

Исаму нямаше никакво съмнение, че същото предупреждение отеква и в съзнанието на Котаро, докато въздухът пред очите му затрептя и фигурата на братовчед му възстанови реалните си очертания.

За миг двамата се втренчиха безмълвно един в друг. Самата гора сякаш притихна и в настъпилата тишина Исаму си помисли, че долавя гласа на съпругата си далече в ниското. Щом го чуваше той, същото се отнасяше и за Котаро, тъй като и двамата братовчеди бяха надарени с невероятно острия слух на Кикута, както и с характерната за фамилията разполовяваща дланта права линия.

— Много време ми трябваше да те открия — рече накрая Котаро.

— Това беше целта ми — отвърна Исаму.

Все още непознал състраданието, той потръпна от болката, която то събуди в новороденото му сърце. Помисли си с угризения за благостта на девойката, за нейните ведрост и добрина. Щеше му се да можеше да й спести скръбта; запита се дали краткият им брак вече бе посял нов живот в нея и какво щеше да прави след смъртта му. Щеше да намери утеха при своите, при Скритите. Вътрешната й сила щеше да й бъде упование. Щеше да го оплаква и да се моли за него. В Племето никой нямаше да стори нито едното, нито другото.

Следвайки почти неосъзнат инстинкт, подобно на птиците в това диво място, което бе опознал и заобичал, той реши, че ще забави смъртта си и ще подмами Котаро навътре в гората. Може пък никой от тях да не се завърне от дебрите й.

Раздвои образа си, устреми своя фалшив двойник към братовчед си и побягна съвсем безшумно, като едва докосваше земята с нозе, между тънките стволове на младите кедри. Прескачаше големите валчести камъни, които се бяха свлекли от надвисналите канари, промъкваше се по хлъзгавите черни скали под водопадите, като ту изчезваше, ту изникваше изпод пръските. Сетивата му не пропускаха нищо наоколо — сивото небе и влажния въздух на десетия месец, мразовития вятър, предвещаващ зима, който му напомни, че повече никога няма да види сняг, далечния гърлен зов на сръндак, пърхането на крила и внезапния грак на ято гарвани, обезпокоени от устремния му бяг. Тичаше така, следван от Котаро, докато часове по-късно и на километри разстояние от селцето, което бе превърнал в свой дом, Исаму накрая забави крачки и позволи братовчед му да го настигне.

Никога не бе навлизал толкова навътре в гората — тук не проникваше слънце. Нямаше представа къде се намира, надяваше се и Котаро да се чувства така. Искаше му се да вярва, че братовчед му ще умре в планината, на този самотен склон над дълбоката клисура. Той самият обаче нямаше да стане причина за смъртта му. Той, който бе убивал толкова пъти, никога повече нямаше да отнеме чужд живот, дори и за да спаси своя собствен. Беше положил тази клетва и знаеше, че на никаква цена няма да я наруши.

Вятърът бе сменил посоката си и вече духаше на изток, студът се бе засилил, но сгорещен от продължителното преследване, Котаро бе потънал в пот. Исаму съзря блестящите капчици, щом братовчед му го приближи. Въпреки изтощителните усилия, никой от тях не се бе задъхал. Под привидно слабото им телосложение се криеха железни мускули и години безпощадни тренировки.

Котаро спря и измъкна една вейка изпод връхната си дреха. Протегна я напред и рече:

— Нищо лично, братовчеде. Държа да стане ясно. Решението бе взето от фамилията Кикута. Теглихме жребий и на мен се падна късата клечка. Но какво те прихвана, та реши да напуснеш Племето?

След като Исаму не отвърна, Котаро продължи:

— Предполагам, че това се опитваш да сториш. До такова заключение стигнаха всички членове на фамилията, след като повече от година нямахме вест от теб и ти нито се върна в Инуяма или в Средната провинция, нито изпълни задачите, които ти бяха поставени… и за които ти бе платено, бих добавил… лично от Ийда Садайоши. Някои твърдяха, че си мъртъв, но нямаше сведения за смъртта ти и на мен това ми се стори твърде неправдоподобно. Кой би могъл да те убие, Исаму? Никой не би успял да те приближи достатъчно, за да го стори с кинжал, меч или гарота. Ти самият се направи неуязвим за всякакви отрови; тялото ти се възстановява от всякакви болести. Никога не е имало наемен убиец като теб в цялата история на Племето, дори аз признавам превъзходството ти, макар че ми присяда, докато изричам тези думи. И сега те откривам тук, жив и здрав, твърде далече от мястото, където трябваше да се намираш. Налага ми се да приема, че си се укривал от Племето, за което има само едно наказание.