Лиан Хърн - Разгромът

Внезапната поява на Томасу, когото от дълги години смяташе за мъртъв, бе не по-малко шокираща за жената, която някога се бе казвала Мадарен — често срещано име сред Скритите. Име, което тя почти не помнеше, защото скоро бе заменено от друго — бе й го дала жената, на която войникът на Тохан я бе продал. Той бе сред мъжете, участвали в насилването и убийството на майка й и на сестра й, но Мадарен нямаше ясен спомен за това — помнеше само летния дъжд, миризмата на конска пот и тежката ръка на онзи мъж, който я бе метнал върху седлото зад себе си. А също и миризмата на дим. Отначало, когато бе лумнал пожарът, тя бе крещяла срещу връхлитащите коне и святкащите мечове, викайки Томасу. Също както предишната пролет, когато бе паднала в придошлия поток и се бе заклещила между хлъзгавите камъни. Тогава Томасу я бе чул откъм нивята и бе дотичал да я измъкне, като я гълчеше и я успокояваше. Ала този път брат й го нямаше и никой не бе откликнал на писъците й, никой не й се бе притекъл на помощ.

Много деца, далеч не само от Скритите, бяха страдали по същия начин, докато Ийда Садаму бе управлявал в чернокаменната си крепост в Инуяма. Положението не бе станало по-различно и когато Араи бе превзел Инуяма. Някои оцеляха и пораснаха. Мадарен бе една от тях, една от множеството млади жени, които обслужваха класата на воините, ставаха прислужници, слугини, готвачки или проститутки в домовете за удоволствия. Нямаха семейства и по тази причина никой не ги закриляше. Мадарен работеше за жената, която я бе купила. Вършеше най-черната работа, сутрин ставаше по-рано от всички, още преди първи петли, и не можеше да си легне, преди да си тръгнеше последният клиент. Мислеше си, че изтощението и гладът са притъпили сетивата й за всичко, което я заобикаляше, но когато стана жена и за кратко се почувства привлекателна и желана по начина, по който са желани девойките, осъзна, че през цялото време се бе учила от по-големите момичета, като ги наблюдаваше и слушаше, и бе натрупала знания и мъдрост, без да го осъзнава, по тяхната любима… и всъщност единствена тема — мъжете, които ги посещаваха.

Домът за удоволствия бе вероятно най-мизерният в Инуяма, намираше се далеч от крепостта в една от забутаните улички между главните булеварди, където, построени наново след пожара, се притискаха една в друга схлупени къщурки. Всички мъже имаха различни желания и предпочитания — дори носачите, черноработниците и чистачите на отходните ями. Мадарен се учеше. Скоро разбра, че жените за удоволствия са най-безвластните същества в града, по-безправни дори и от кучета. Разбра също, че изкуството на любовта е огромна сила. В началото й пробутваха мъже, които другите момичета избягваха, ала тя се възползваше от ситуацията, защото именно тези мъже бяха най-признателни и всеотдайни. Измъкваше подаръци от тях или понякога ги крадеше и накрая позволи на един обеднял търговец да я отведе в Хофу. Избяга от дома за удоволствия призори и се срещна с търговеца при забуления в мъгла кей, където двамата се качиха на първия отплаващ товарен кораб. Случи се така, че корабът превозваше кедрово дърво от горите на Източните провинции и мирисът му й напомни за Мино, за родното село. В съзнанието й внезапно изникнаха семейството й и онова странно полудиво момче, нейният брат, който вбесяваше и омайваше майка им. Сълзи напълниха очите й, когато приклекна зад дъските, а когато любовникът й се обърна да я прегърне, тя го отблъсна. Не беше трудно да го сплаши, а и той не постигна в Хофу повече, отколкото в Инуяма. Отегчаваше я и я изнервяше и накрая тя се върна към предишния си живот, отивайки в друг дом на удоволствията, който бе по-добра класа от предишния.

След година-две започнаха да пристигат чуждоземците — смешнобради, със странен мирис, едри тела и светли очи. Мадарен съзря в тях много възможности и реши да се възползва. Хареса си един от варварите, който се казваше Дон Жоао, макар че според него я бе избрал той — чуждоземците бяха сантиментални и срамежливи, когато се стигнеше до нуждите на тялото. Искаха да се чувстват избраници пред жената дори когато си я купуваха. Плащаха добре със сребро; Мадарен успя да обясни на собственика на дома, че Дон Жоао иска само нея, и скоро вече не й се налагаше да спи с други.

Първоначално единственият им общ език бе езикът на тялото — неговата похот, нейната способност да я удовлетворява. Чуждоземците си имаха преводач — един рибар, измъкнат от водата от някакъв техен сънародник след корабокрушение и отведен в базата им на Южните острови, тъй като те самите идваха от някаква земя далеч на Запад — човек можел да плава цяла година с вятър в платната и пак да не я достигне. Рибарят бе научил езика им и понякога ги придружаваше до дома на удоволствията. От речта му ставаше ясно, че е необразован и произхожда от простолюдието, при все това връзката му с чуждоземците му предоставяше положение и власт. Варварите изцяло зависеха от него, той бе техният вход към сложния нов свят, който бяха открили и от който се надяваха да спечелят богатство и слава, затова вярваха на всяка негова дума дори когато ги лъжеше.