Лиан Хърн - Разгромът

— Ще ви прегледам, когато останем насаме.

— Можете ли сега да тръгнете с мен?

— Получих солидна доставка корени от Шин и ново приспивателно, приготвено от мак. За щастие са тук, с мен — отбеляза Ишида и вдигна един платнен вързоп и малко дървено сандъче. — Добре, че не ги оставих на кораба. Щяха вече да са на половината път до Акаши и нямаше да са ви от полза — в гласа му прозвуча безрадостна нотка. Такео предположи, че той ще продължи, но след миг неловко мълчание докторът, изглежда, успя да си възвърне самообладанието и събра нещата си, казвайки весело: — А после трябва да видя как е киринът. Тази вечер ще нощувам в Дайфукуджи. Животното свикна с мен и даже ме обикна, не искам да се изнервя от отсъствието ми.

От известно време Такео долавяше нестройни звуци откъм вътрешността на гостилницата. Някакъв мъж говореше на езика на чуждоземците, а женски глас превеждаше думите му. Този глас предизвика интереса му, тъй като изговорът звучеше с напевността на Изтока, макар че жената говореше на местното наречие, а и в интонацията й имаше нещо, което му бе познато.

Когато прекосиха вътрешното помещение, той разпозна чуждоземеца — беше онзи, когото наричаха Дон Жоао. Беше сигурен, че никога не бе виждал жената, коленичила до него, при все това имаше нещо…

Докато разсъждаваше коя би могла да е, мъжът забеляза Ишида и го извика. Ишида бе популярен сред чужденците и прекарваше часове наред в компанията им — обменяше медицински познания, информация за лечение и билки и сравняваше техните обичаи и език.

Дон Жоао се бе срещал с Такео няколко пъти, но винаги в официална обстановка и сега не пролича да го е познал. Чуждоземецът явно се радваше да види лекаря и му се щеше да седне с него, за да си говорят, но Ишида се извини с неотложната нужда на свой пациент. Жената, на видима възраст около двайсет и пет, впери поглед в Такео, но той нарочно остана с извърнато встрани лице. Тя преведе думите на Ишида — очевидно владееше свободно езика на чуждоземците — и отново насочи поглед към Такео; изгледа го внимателно, сякаш също като него имаше чувството, че го познава отнякъде. Сетне сепнато вдигна ръце към устата си; ръкавът се плъзна надолу и откри кожата над китките й, гладка и смугла, тъй подобна на неговата, тъй подобна на майчината му.

Шокът бе толкова завладяващ, че помете самообладанието му и го превърна в някогашното уплашено преследвано момче. Жената ахна и прошепна:

— Томасу?

Очите й се наляха със сълзи. Цялата трепереше от вълнение. Той си спомни момиченцето, което плачеше по същия начин заради умряла птичка или загубена играчка. През всичките тези години си я бе представял безжизнена, лежаща бездиханна до мъртвата им майка и по-голямата им сестра… имаше техните благи едри черти и неговата кожа. Произнесе името й за първи път от шестнайсет години:

— Мадарен!

От съзнанието му тутакси изчезна всичко друго — заплахата от Изток, мисията на Фумио да върне тайно извозените пушки, Коно, болката, киринът. Можеше само да се взира в своята сестра, която бе смятал за мъртва; животът му сякаш се стопи и изчезна. Всичко, което съществуваше в паметта му, бе детството му, семейството му.

Ишида попита:

— Господарю, добре ли сте? Призля ли ви? — после припряно нареди на Мадарен: — Кажи на Дон Жоао, че ще се видя с него утре. Прати ми вест в Дайфукуджи.

— Ще дойда там утре — рече тя, без да откъсва поглед от Такео.

Той възвърна самообладанието си:

— Не можем да говорим сега. Ще дойда в Дайфукуджи, чакай ме там.

— Нека Той те благослови и закриля — промълви тя, изричайки молитвата на Скритите при раздяла. Макар че по негово нареждане Скритите вече бяха свободни да тачат своя бог открито, той все още се стъписваше, когато виждаше наяве онова, което някога бе дълбока тайна, точно както кръстът, който Дон Жоао носеше на гърдите си, му се струваше скандална показност.

— Вие сте по-зле, отколкото смятах! — възкликна Ишида, когато се озоваха навън. — Да пратя ли за паланкин?

— Не, разбира се! — отвърна рязко Такео и пое дълбоко дъх. — Просто вътре бе твърде задушно. А и виното ми дойде в повече.

— Изживяхте някакъв ужасен шок. Познавате ли тази жена?

— От дълго време. Не знаех, че превежда за чуждоземците.

— Виждал съм я с тях, но не и напоследък, нали ме нямаше с месеци — градът все повече утихваше, светлините гаснеха една след друга, последните капаци се затваряха. Когато прекосиха дървения мост пред „Умедая“ и поеха по една от тесните улички към къщата, Ишида отбеляза: — Тя не ви разпозна като владетеля Отори, а като някой друг…