Лиан Хърн - Разгромът

— Разбира се, момчетата са добре дошли тук — рече Макото, след което и двамата останаха безмълвни.

Накрая Каеде каза:

— Дължа ви извинение, господарю Макото. Винаги съм изпитвала към вас неприязън, дори враждебност, но сега от всички хора на света вие сте единственият човек, с когото искам да бъда. Може ли да остана тук известно време?

— Колкото пожелаете. Присъствието ви сред нас е утешение за мен — отвърна той. — Ние и двамата го обичахме — тя видя как очите му плувнаха в сълзи. Той се пресегна зад гърба си и извади един свитък от оставена на пода кутия. — Опитвах се да опиша правдиво онова, което се случи. Прочетете го, когато намерите сили.

— Трябва да го прочета сега — рече Каеде с биещо до пръсване сърце. — Ще останете ли с мен през това време?

Щом свърши, тя остави свитъка и отправи поглед към градината.

— Там ли е седял?

Макото кимна.

— А това е преградата? — Каеде се изправи и пристъпи към нея.

Врабчетата я погледнаха с ясните си очи. Тя протегна ръка и докосна изрисуваната повърхност.

— Не мога да живея без него — заяви внезапно. — Изпълнена съм с угризения и разкаяние. Аз го прогоних и го тласнах в ръцете на убийците. Никога няма да си простя!

— Никой не може да избяга от съдбата си — прошепна Макото. Стана, отиде до нея и я погледна в очите. — Аз също имам чувството, че никога няма да се съвзема от мъката си, но се опитвам. Утешавам се с мисълта, че Такео умря по същия начин, по който живя, безстрашно и изпълнен със състрадание. Той прие, че времето му е дошло, и напусна този живот в съвършен душевен покой. Погребан е така, както пожела, до Шигеру. И също като него никога няма да бъде забравен. Освен това оставя след себе си свои деца — две дъщери и един син.

Каеде си каза: „Още не съм готова да приема неговия син. Дали някога ще бъда? Единственото, което изпълва сърцето ми, е омраза към него и ревност към майка му. Такео сега е с нея. Дали ще бъдат заедно във всичките си следващи животи? Ще го видя ли някога отново? Или душите ни са разделени завинаги?“

— Синът му ми каза, че всички духове сега са постигнали покой — продължи Макото. — Призракът на майка му го е преследвал през целия му живот, но вече се е освободил от него. Смятаме, че е шаман. Ако изкривеността му може да се оправи, той ще стане извор на мъдрост и благодат.

— Ще ми покажете ли мястото, където е умрял съпругът ми? — прошепна Каеде.

Макото кимна и излезе на верандата. Каеде обу сандалите си. Светлината гаснеше; градината бе оголяла и безцветна, единствено на камъните до мястото, където бе издъхнал Такео, имаше петна от кръв, избледнели до ръждиво. Тя си представи сцената, ръцете му, сключени около дръжката на кинжала, острието, което прониква в любимото й тяло, кръвта, която бликва от него.

Свлече се на земята, разтърсвана от ридания. „Ще сторя същото, помисли си. Не мога да понеса болката.“

Посегна да извади собствения си кинжал, онзи, който винаги носеше скрит в робата си. Колко пъти бе замисляла да сложи край на живота си? В Инуяма, в собствения си дом в Ширакава… после бе обещала на Такео да не го прави преди неговата смърт. Спомни си с неистова болка думите, които му бе казала. Тя го бе предизвикала да си разпори корема и той го бе сторил. Сега тя щеше да направи същото. Почувства прилив на радост. Собствената й кръв и дух щяха да последват неговите.

„Трябва да побързам, каза си. Макото не бива да ме спре.“

Но не Макото накара кинжала да падне от ръцете й; беше детски глас, който извика откъм храма:

— Мамо! — Мики се втурна в градината с боси нозе и разпуснати коси. — Мамо! Ти дойде!

Потресена, Каеде си даде сметка, колко много Мики бе заприличала на Такео, после разпозна и себе си в своята дъщеря, на същата възраст, на прага на женствеността. Навремето тя бе заложница, оставена без грижа и закрила, бе изживяла без майка моминството си. Видя мъката на дъщеря си и си помисли: „Нямам право да усилвам скръбта й.“ Спомни си, че Мики бе загубила своята сестра близначка, и сълзите й рукнаха отново за Мая, за детето й. „Длъжна съм да живея заради Мики, заради Сунаоми и Чикара. И, разбира се, за Шигеко и дори за Хисао или както бъде назован — за всички деца на Такео, за всички наши деца.“

Тя вдигна ножа и го захвърли, после разтвори ръце, готова да поеме дъщеря си в обятията.

По камъните и тревата наоколо накацаха ято врабци и изпълниха въздуха с чуруликането си. После, сякаш по някакъв далечен сигнал, се вдигнаха като един и отлетяха в гората.