Лиан Хърн - Разгромът

Зад гърба си чуваше тропот на нозе. Възвърна очертанията си, долови звука от изопването на тетива, после във въздуха избръмча стрела и той наполовина се хвърли, наполовина падна във водата; от удара въздухът му секна, ушите му забучаха. Изплува на повърхността, пое си въздух, видя стрелата до себе си, чу как други цопват около него, гмурна се отново и доплува до брега, където се измъкна от водата в укритието на върбите.

Няколко пъти пое дълбоко въздух, изтръска се от водата като куче, отново стана невидим и хукна през улиците към градските порти. Те вече бяха отворени и хората, които бяха чакали цяла нощ, за да напуснат града, сега се стичаха навън. Носеха скромните си вещи във вързопи, окачени на метнати на рамо тояги, или върху малки ръчни колички. До тях децата им крачеха със сериозни лица, объркани и уплашени.

Такео изпита жалост към тях, тъй като за пореден път всички тези люде щяха да зависят от милостта на военачалниците. Въпреки собствената си мъка се опита да потърси някакъв начин да им помогне. Само че в него не бе останало нищо. Единственото, което звучеше в мислите му, бе: „Край, свърши!“

Представи си градините на Тераяма и невероятните картини, чу словата на Мацуда да отекват през годините. „Върни се при нас, когато всичко това свърши.“

„А ще свърши ли някога?“, бе попитал той.

„Всичко, което си има начало, си има и край“, бе отвърнал Мацуда.

Сега този завършек бе настъпил внезапно, но безвъзвратно; фината мрежа на Небесата се бе сключила около него, както накрая впримчва в нишките си всички живи същества. Това бе краят. Той щеше да се завърне в Тераяма.

Намери Гемба в края на гората потънал в медитация. До него конете пасяха невъзмутимо, а гривите им бяха обсипани с блестящи капчици роса. Щом го видяха да се приближава, те вдигнаха глави и изцвилиха тихо.

Гемба не каза нищо, само впери поглед в Такео с проницателните си, изпълнени със състрадание очи, след което се изправи и оседла конете, като през цялото време си припяваше нещо под нос. Такео чувстваше остра болка в ръката и рамото. Почваше да го втриса. За момент изпита признателност, че язди кроткия Ашиге, и си помисли за Тенба, там далеч, в Инуяма, заедно с Шигеко.

Когато поеха по тясната пътека нагоре към храма, разположен високо в планината, слънцето вече изгряваше, разпръсвайки мъглата. Обзе го някаква лекота. Всичко заглъхна под ритъма на конските копита и се стопи под палещите слънчеви лъчи. Мъка, угризения и срам се размиха. Той си припомни подобното на сън състояние, което го бе обзело в Мино, когато за пръв път се бе сблъскал с кървавата жестокост на воините. Сега му се стори, че наистина бе умрял в онзи ден и че животът му оттам насетне бе нереален като мъглата, като изпълнен със страст и копнеж сън, който се стапяше в чистата ослепителна светлина.

Шигеко приближаваше Инуяма след мъчителен преход с множеството ранени, между които Тенба, киринът и нейният любим. Въпреки окаяното състояние на повечето воини Кахей бе наредил да изчакат в равнината, докато основната армия пристигне в Инуяма, тъй като пътят бе стръмен и тесен, а бързото придвижване бе наложително. Когато най-накрая можеше отново да продължат, Шигеко си помисли, че конят и киринът ще се оправят, а Хироши ще умре. Прекарваше дългия ден в грижи за ранените заедно с Маи, а през нощта даваше воля на слабостта си и почваше мислено да се пазари с Небето и всички богове да й вземат каквото пожелаят, но да го пощадят. Собствената й рана заздравяваше бързо; първите няколко дни се придвижваше пеша; нямаше значение, че куца, тъй като спускането им по тясната планинска пътека беше бавно. Ранените стенеха или бълнуваха в треска и всяка сутрин трябваше да се отървават от труповете на онези, които бяха издъхнали през нощта. „Колко ужасна е дори победата във войната“, помисли си тя.

Хироши лежеше на носилката, без да се оплаква, като ту изпадаше в несвяст, ту отново идваше на себе си. Всяка сутрин очакваше да го завари с вкочанени крайници и ледена кожа, но макар и видимо да не се подобряваше, той не умираше. На третия ден пътят стана по-хубав, склонът вече не бе толкова стръмен и разстоянието, което почнаха да изминават от зори до здрач, взе да се увеличава. Същата нощ спряха за отдих в първото истинско селище. Намери се волска каруца и на сутринта Хироши бе прехвърлен в нея. Шигеко се покатери в колата и седна до него; навлажняваше устните му и се грижеше слънцето да не му грее в лицето. Тенба и киринът вървяха редом с колата, като и двамата накуцваха.