Лиан Хърн - Разгромът

По-късно осъзнах, че онова, което Ви е било казано, е част от един цялостен замисъл Такео да бъде изолиран в храма, където всички ние сме положили клетва да не отнемаме живот и никой от нас не е въоръжен.

И наистина, първото, което Такео стори, бе да свали Джато от пояса си.

„Дойдох да порисувам — рече той и ми предаде меча си. — Веднъж ти се погрижи за него вместо мен. Сега ти го оставям, докато дъщеря ми Шигеко дойде да го вземе. Той й бе връчен лично от императора.“ После добави: „Повече никога няма да убивам. Нищо в живота ми в този момент не може да ме зарадва, но ето това ме кара да се чувствам щастлив.“

Отидохме заедно на гроба на владетеля Шигеру. Такео прекара край него останалата част от деня. Обикновено там ходят много поклонници, но поради слуховете за предстояща война този ден гробът бе пуст. По-късно Такео сподели с мен тревогата си, че хората щели да си помислят, че ги е изоставил, но бил неспособен да се сражава срещу Вас. Аз самият изживявах най-големия си вътрешен сблъсък, откакто бях дал клетва да не убивам повече. Не можех да понеса, че спокойно приема смъртта. Всичките ми човешки емоции ме изпълваха с желанието да го подтикна да се защити, да унищожи Зенко, Вас също, признавам. Борех се с това свое желание ден и нощ.

Изглежда, Такео не изживяваше подобен конфликт. Той бе почти ведър, макар че изпитваше огромна мъка, бях сигурен. Скърбеше за загубата на своя мъничък син и, разбира се, за разрива между Вас, но се бе отказал от властта в полза на господарката Шигеко и бе загърбил всички свои желания. Постепенно тази извисена смесица от емоции завладя всички ни в храма. Всяка наша дейност — от светските ежедневни дела по бита до свещените мигове на припяване и медитация — сякаш бе облъхната от съзнание за божествената същност.

Такео се отдаде изцяло на рисуването — направи множество проучвания и скици на птици, а в деня преди смъртта си изрисува празната плоскост от преградите ни. Надявам се да я видите някой ден. Лястовиците така приличат на истински, че котките на храма често се подлъгват да ги обикалят и да ги дебнат. Всеки ден имам чувството, че ще отлетят.

За него голяма утеха бе и присъствието на дъщеря му Мики. Харука я доведе от Хаги.

„Не знаех къде другаде да отида“ — каза ми Харука. Опознахме се преди години, когато Такео се бореше за живота си след земетресението и битката с Котаро. Харесвам я много. Тя е съобразителна и интелигентна и всички ние сме й много признателни, задето доведе Мики.

Момичето бе онемяло от ужасите, на които бе станало свидетел. Следваше баща си като сянка. Такео я попита за сестра й, но Мики не знаеше къде е; не можеше да разговаря с него по друг начин освен с жестове.

На това място Макото остави четчицата за малко, раздвижи пръстите си и се взря в красотата и покоя на градините. Дали да разкажеше на владетелката Отори какво бе написала Мики на своя баща и какво му бе разкрила за Мая и за смъртта на бебето? Или бе по-добре истината завинаги да си останеше при мъртвите? Той взе отново четчицата; току-що изписаните йероглифи изглеждаха по-тъмни.

В утрото на своята смърт Такео се намираше в градината заедно с Мики. Беше започнал нова рисунка на коня си Тенба. Гемба и аз тъкмо бяхме излезли, за да отидем при тях. Беше някъде около първата половина от часа на коня през втората четвърт на осмия месец — зной. Жуженето на цикадите бе станало още по-натрапчиво. Има две пътеки, които стигат до храма: главната — от странноприемницата до портите, и другата — тя следва потока, по-обрасла и тясна е и води право в градината. Кикута дойдоха по нея.

Такео ги чу преди всички останали, разбира се, и, изглежда, веднага разбра кои са. Никога не бях виждал Акио, макар че знаех всичко за него, а за момчето бях разбрал преди години, както и за пророчеството. Съжалявам, че аз знаех, а Вие — не. Ако Вашият съпруг Ви бе казал навремето, без съмнение всичко щеше да се стече по различен начин, но неговото решение бе да го запази в тайна; по този начин ние градим съдбата си.

Видях двама мъже, които се появиха внезапно в градината; до по-младия крачеше огромна котка в бяло и златисто, най-голямата, която бях виждал. За миг дори я помислих за лъв.

Такео каза тихо: „Това е Акио. Отведи Мики.“

Никой от нас не помръдна освен Мики, която се изправи и застана по-близо до баща си.

Младият мъж държеше оръжие. Заприлича ми на пушка, само че беше много по-малка от онези, които използваха Отори, а Акио носеше тиган, пълен с димящи дървени въглища. Помня мириса на дима и начина, по който се издигаше право нагоре в неподвижния въздух.