Лиан Хърн - Разгромът

Той замълча за момент, внезапно проумял случилото се.

— Кой ти го каза? — попита накрая.

— Какво значение има? Както се вижда, всички са знаели освен мен.

— Беше толкова отдавна. Смятах, че…

Тя не му позволи да продължи:

— Извършеното може да е било отдавна. Измамата е завинаги. Ти си ме лъгал през всичките години, в които сме били заедно. Ето какво никога няма да ти простя.

— Не съм искал да ти причиня болка.

— Как си могъл да ме гледаш да наедрявам с твоето дете в утробата си в непрестанен страх, че мога да родя сина, който ще порасне, за да се превърне в твоя убиец? Докато съм копняла да имам момчета, ти си се молил това да не се случи. Предпочел си да ме видиш прокълната с близначки, а когато се е родил синът ти, си се надявал да умре. Може би дори си подготвил смъртта му…

— Не! — възкликна той ядосан. — Никога не бих убил дете, още по-малко собственото си! — направи усилие да се овладее, да разговаря с нея разумно. — Смъртта му бе ужасна загуба… тя те е тласнала към всичко това.

— Отвори ми очите за това, какъв си в действителност! — Такео си даде сметка за цялата ярост и мъка, които я бяха обзели, и се почувства безпомощен пред тях. — Това е поредната измама в един живот, изпълнен с лъжи — продължи тя. — Не ти уби Ийда; не си отгледан и възпитан като воин; кръвта ти е замърсена. Посветих целия си живот на нещо, което, сега осъзнавам, е било заблуда.

— Никога не съм се правил пред теб на нещо, което не съм. Знам всичките си слабости, споделял съм ги с теб достатъчно често.

— Преструвал си се на честен и прям, а си криел много по-ужасни тайни. Какво още не знам? Колко други жени си имал в живота си? Колко синове?

— Няма други, кълна ти се… само Муто Юки, когато смятах, че двамата с теб сме разделени завинаги.

— Разделени? — повтори тя. — Никой не ни е разделял освен самия ти. Ти избра да си тръгнеш… да ме изоставиш, защото не искаше да умреш.

В думите й имаше истина, която го накара да изпита омерзение към самия себе си.

— Права си. Бях глупав и страхлив. Мога само да те помоля за прошка в името на цялата страна. Умолявам те, не унищожавай всичко, което сме изградили заедно… — искаше да й обясни как двамата бяха управлявали страната в хармония, как това равновесие не бива да бъде унищожено, но нямаше слова, които можеха да поправят стореното зло.

— Ти сам унищожи всичко — отвърна тя. — Никога няма да ти простя. Единственото, което може да уталожи болката ми, е да те видя мъртъв — после добави горчиво: — Честта изисква да сложиш край на живота си, но ти не си воин и никога не би го сторил, нали?

— Обещах ти да не го правя — отвърна той едва чуто.

— Освобождавам те от тази твоя клетва. Ето, вземи кинжала! Разпори си корема и тогава ще ти простя!

Тя му подаде ножа, като го гледаше право в очите. Той не искаше да отвърне на погледа й, за да не я покоси със съня на Кикута. Втренчи се в кинжала, изкушен да го грабне и да го забие в собствената си плът. Нямаше физическа болка, която можеше да се сравни с агонията в душата му. Заговори, полагайки неимоверни усилия да се владее, но думите му прозвучаха така официално в собствените му уши, все едно бяха изречени от непознат.

— Първо има да се уредят някои формалности. Бъдещето на Шигеко трябва да се обезпечи. Тя получи признанието на самия император. Има толкова неща, които исках да ти кажа, но вероятно никога няма да имам тази възможност. Готов съм да се откажа от властта в полза на дъщеря ни; доверявам се на теб да постигнеш някакво разумно споразумение със Зенко…

— Не се биеш като воин, няма и да умреш като воин. Само да знаеш как те презирам! Предполагам, че и сега ще се измъкнеш тайно, с твоите магьоснически номера! — тя скочи на крака и закрещя: — Стражи! Помощ! В градината има чужд човек!

От рязкото й движение лампата угасна. Беседката потъна в мрак. Факлите на пазачите просветваха между дърветата. Такео чу в далечината да пропяват първи петли. Думите на Каеде го пронизаха като намазаното с отрова острие на Котаро. Не искаше да го открият тук като някой крадец или беглец. Не можеше да понесе повече унижения.

Никога не бе изпитвал такова затруднение да стане невидим. Не беше в състояние да постигне нужното съсредоточаване; чувстваше се така, все едно бе разкъсан на парчета. Изтича към градинския зид и го прехвърли, прекоси двора към външната стена и с мъка запълзя по нея. Успя да я изкатери и отправи поглед надолу, където в ниското проблясваше мастиленочерната повърхност на рова. На изток небето просветляваше.