Лиан Хърн - Разгромът

Гемба застана до него и го зачака безмълвно да каже нещо.

— Трябва да говоря със съпругата си — рече Такео. — Сигурно има някакво обяснение. Може би мъката, самотата са й отнели разсъдъка. Но когато отида при нея, тя ще се вразуми. Не е възможно да ми бъде отказан достъп до Ямагата. Ще отидем всички… навреме, за да спасим майка ти, надявам се — добави той, обръщайки се към Кинтамо.

По пътя се движеха тълпи от хора, напускащи града, за да избягат от битката, което забавяше придвижването им и усилваше гнева и отчаянието на Такео. Когато привечер пристигнаха в Ямагата, градът се оказа затворен за тях със здраво залостени порти. Първият пратеник не бе пуснат да влезе, а вторият бе пронизан веднага щом се озова в обсега на стрелците.

— Нищо не можем да направим сега — каза васалът на Мийоши, когато се оттеглиха в укритието на гората. — Нека отведа младия господар при баща му. Утре сутрин Зенко ще бъде тук. Владетелят Отори също трябва да се оттегли с нас. Не бива да рискува да бъде пленен.

— Вие може да тръгвате — отвърна Такео. — Аз ще остана още малко.

— Тогава оставам с теб — заяви Гемба и прегърна племенника си.

Такео извика Джун и му нареди да съпроводи Кинтамо и да го предаде невредим на Кахей.

— Нека остана с вас — рече неловко Джун. — Мога да проникна зад стените и да отнеса ваше съобщение на…

Такео го прекъсна:

— Благодаря ти, но това е съобщение, което само аз мога да отнеса. Сега ти заповядвам да тръгваш.

— Ще ви се подчиня, но когато изпълня поставената задача, отново ще се върна при вас… ако е възможно в живота, не в смъртта!

— Дотогава — отвърна Такео.

Похвали Кинтамо за смелостта и предаността и за момент проследи с поглед как момчето се сля с тълпите, бягащи на Изток. После насочи вниманието си обратно към града. Двамата с Гемба яздиха известно време покрай източната му страна, след което спряха в укритието на малка горичка. Такео слезе от Ашиге и подаде юздите на Гемба.

— Чакай ме тук. Ако не се върна по-късно тази нощ или призори през отворените порти, значи съм мъртъв. Ако е възможно, погреби ме в Тераяма, до Шигеру. И пази меча ми там за дъщеря ми! — преди да се обърне, добави: — И ако искаш, може да се помолиш за мен по онзи начин…

— Не съм спирал да го правя — отвърна Гемба.

Щом падна нощ, Такео приклекна зад дърветата и дълго време наблюдава зидовете, които опасваха града. Спомни си един следобед през пролетта, преди много години, когато Мацуда Шинген му бе поставил теоретична задача — как да превземе град Ямагата чрез обсада. Тогава бе решил, че най-добрият начин е да се промъкне в крепостта и да убие командирите. Вече бе прониквал в крепостта Ямагата, изкатервайки се по зидовете, като наемен убиец от Племето, за да види дали може да го извърши, да разбере дали може да убива. Бе отнел живота на един мъж… на няколко мъже… за първи път и все още си спомняше чувството за сила и вина, отговорността и угризенията. Подробните познания, които имаше за града и крепостта, щяха да му свършат добра работа… за последен път.

Зад себе си чуваше конете, които пасяха, късайки тревата със силните си зъби, и Гемба, който си мънкаше нещо по своя обичаен начин, ръмжейки като мечок. От дърветата се обади козодой. За кратко излезе вятър, който бързо утихна, и после настъпи пълен покой. Новата луна на осмия месец висеше над планината от дясната му страна. Той едва различаваше тъмните очертания на крепостта право на север. Над нея в кадифеното лятно небе вече се появяваха звездите на Мечката.

От зидовете, опасващи града, и откъм портите долавяше гласовете на стражите — воини на Ширакава и Араи, които говореха на характерното за Западната провинция наречие.

Под прикритието на мрака Такео подскочи, устремен към горния край на зида, подцени малко височината му, вкопчи се в керемидения покрив, забравил за момент все още незарасналата рана на дясното си рамо, и дъхът му секна от болка, когато тя отново се отвори. Вдигна повече шум, отколкото бе предполагал, затова се притисна до зида и стана невидим. Предполагаше, че стражите са нащрек, тъй като положението в града не беше овладяно и те бяха в постоянно очакване на контраатака. И наистина, под него тутакси изникнаха двама мъже със запалени факли. Отидоха до края на улицата и се върнаха обратно, а в това време той бе затаил дъх и се опитваше да преодолее болката. Сви лакът и го опря върху керемидения покрив, а с лявата ръка притисна дясното си рамо. Усети лепкава влажност под пръстите си, тъй като от раната бе потекла кръв, за щастие недостатъчно, за да покапе и да го издаде.