Лиан Хърн - Началото

Никой от двамата не помръдна. Мигът отмина. Шизука каза:

— Това е другата причина, поради която не бива да идвам повече. Ставаме си твърде близки… знаеш какво имам предвид.

Той кимна безмълвно.

— Иди в Мино. Тръгни колкото се може по-скоро.

— Никога няма да мога да изразя признателността си за всичко, което направи за мен — рече Шигеру с официален тон, зад който се опитваше да скрие вълнението си. — Задължен съм ти завинаги.

— Рискувах живота си за теб — рече Шизука. — Моля те само добре да използваш полученото.

След като тя си тръгна, Шигеру отиде да седне за малко в градината. Въздухът бе влажен и горещ, не помръдваше нито лист. От време на време се чуваше плясък на някоя риба. Жужаха цикади. Той си даде сметка, че сърцето му бие учестено не само от внезапното и неосъществено желание, а и от вълнение и напрегнато очакване. Момчето бе фигурата в играта, създаваща нова възможност за атака, за непредвиден ход, който щеше да доведе до унищожението на врага. Но и нещо повече — момчето бе връзката между отделните пластове в неговия живот, средството, което ги откриваше един към друг и ги обединяваше. Беше внукът на владетеля Шигемори, най-близкият роднина на Шигеру след Такеши, неговия наследник. Беше синът на наемния убиец от Племето и притежаваше способности, които щяха да унищожат Ийда…

Не можеше да седи спокойно. Реши да изведе един от конете и да поязди; имаше нужда да усети ритъма на животното, докато обмисляше плановете си. Имаше нужда да сподели новината с някого; щеше да каже на Такеши.

Завари брат си в някогашните водни ливади на Мори заедно с жребците, които вече караха своето шесто лято. Такеши ги беше обяздил преди две години. Сега яздеше дорестия, който бе нарекъл Кури.

Шигеру му викна и Такеши препусна към него.

— Този кон е толкова умен! — възкликна той. — Ще ми се да изглеждаше по-добре.

Кури мръдна уши назад и Такеши се засмя.

— Виждаш ли, разбира всяка дума, която казваш. От него ще стане чудесен боен кон… само дето едва ли някога ще имам възможност да участвам в битка!

— Бърз ли е?

— Не колкото Раку — отвърна брат му и погледна с обич сивия кон с черната грива и опашка.

— Хайде да се състезаваме — предложи Шигеру. — Да видим може ли новата кръв да надвие старата.

Такеши се усмихна и очите му заблестяха, докато преместваше юздите и седлото на Раку. Харесваше този тип предизвикателства. Яздиха до края на ливадата и обърнаха конете. Такеши преброи от пет до едно и двата коня се втурнаха в галоп, възторжени заради отпуснатите юзди и окуражителните викове на техните ездачи. Шигеру не се интересуваше дали ще победи или не; вълнуваше го единствено чувството за освобождение, с което го изпълваше галопът, и сълзите, които вятърът отвяваше от очите му.

Раку финишира първи на една глава пред своя съперник, за удоволствие на Такеши. Кури не ги последва, но изгледа надпреварата с интерес. Такеши явно бе превъзмогнал безпокойството от миналото и сега Шигеру се гордееше със своя брат, впечатлен от красотата и поведението на конете. Обзет от внезапен порив, той рече:

— Ела довечера да хапнеш у нас. Мама ще се зарадва, а и аз имам да ти казвам нещо.

— Добре — отвърна Такеши, — стига да мога да се измъкна след вечеря.

Шигеру се засмя:

— Коя е тя?

— Тасе… много красиво момиче. Певица от Ямагата, в един дом за красавици. Има куп хубави приятелки, ако решиш да се запознаеш с някоя от тях!

— Ти познаваш толкова красиви жени — подразни го благо Шигеру. — Не мога да се запозная с всички.

— Тази е различна — отвърна Такеши. — Ще ми се да можех да се оженя за нея.

— Време ти е — рече Шигеру. — Вероятно това момиче не е подходящо за твоя съпруга, но ще се намери друга.

— Да, някоя избрана от Ийда Садаму, за да скрепи съюза ни с Тохан! Предпочитам да си остана ерген. Ти също не си се разбързал да се жениш, доколкото забелязвам.

— По подобни причини — отвърна Шигеру.

— Ийда започна твърде много да се разпорежда с живота ни — рече тихо Такеши. — Хайде да го убием!

— Точно за това искам да говорим.

Такеши въздъхна шумно.

— Най-накрая.

Яздиха заедно обратно до Хаги, разговаряйки за конете, и се разделиха при каменния мост — Такеши пое с тях обратно към конюшните на Мори, преди да отиде при майка си и брат си, а Шигеру мина през града на път за къщата на майка си. Вълненията от предишните години в значителна степен се бяха уталожили — градът отново изглеждаше уреден и процъфтяващ, но Шигеру почти не забелязваше промените, нито поздравите, които му отправяха. Той мислеше за момчето в Мино.