Лиан Хърн - Началото

Години наред Шигеру се превъплъщаваше в различни личности, които нямаха нищо общо една с друга, и всяка от тях съществуваше тайно от останалите. Той разви вкус към измамата, целият му живот представляваше низ от преструвки, игра, в която знаеше, че участва с нюх и умения. Трагичните обстоятелства в живота му го бяха закалили — не го бяха направили по-малко състрадателен към останалите, а по-скоро към самия него, и го бяха довели до безпристрастие по отношение на собствената му същност, което му вдъхваше чувство за свобода. В природата му нямаше и следа от самосъжаление. Много хора желаеха смъртта му, но той не се поддаваше на тяхната зла воля, нито се заразяваше от тяхната омраза. Приемаше живота с цялото си сърце и се наслаждаваше на всички негови радости. Можеше да се каже, че съдбата се бе отнесла безмилостно с него, но той не се чувстваше нейна жертва. По-скоро беше признателен за живота си и за всичко, което бе научил от него. Помнеше какво му бе казал Мацуда след поражението: Ще разбереш какво те прави истински мъж.

Това бе по-тежка битка от Яегахара, но тя не бе завършила с погром.

— Мисля, че намерих твоя племенник Кикута.

Шизука едва го изчака да я поздрави и да я въведе на безопасно място вътре в къщата, преди да му прошепне новината. Беше към края на шестия месец. Той не беше очаквал посетители през време на проливните дъждове, но сега, когато бяха вече към края си, се надяваше, че тя ще дойде.

— Много време мина! — каза той, удивен от удоволствието, което изпита, че я вижда, смаян от думите й. Тя самата трепереше от вълнение.

— Тревожех се за теб — продължи той. — Толкова месеци никаква вест, а и Кенджи не се е появявал тази година.

— Владетелю Шигеру, не мисля, че ще мога да дойда отново. Опасявам се, че някой ме следи. Дойдох само защото тази новина е толкова важна. И защото бях в Маруяма.

— Тя добре ли е?

— Сега да, но миналата година… след вашата среща в Тераяма…

Нямаше нужда да му обяснява. Всеки път, когато се видеха, той се страхуваше, че ще чуе именно това.

— Не! — възкликна той.

Усети как по челото му избива пот. Пред очите му заиграха черни кръгове. Гласът на Шизука му прозвуча някъде отдалеч.

— Моли те да й простиш.

— Аз трябва да я помоля за прошка! Бремето на този труден избор, цялото страдание, всичко е понесла сама! Аз дори не съм разбрал! — изпита ярост, която не го бе завладявала от години. — Трябва да убия Ийда! — възкликна той. — Или да умра. Не можем да продължаваме да живеем по този начин.

— Затова дойдох да ти кажа за момчето. Мисля, че е твой племенник и син на Исаму.

— Кой е Исаму? — попита Шигеру.

— Разказах ти за него. Неговата майка наистина е работела в крепостта, когато баща ти е бил млад. Сигурно тя е била негова любовница. Била е омъжена за братовчед от фамилията Кикута. Исаму, който се е родил в първата година от брака им, притежавал невероятни умения на Племето, но го е напуснал. Никой не си го позволява. И после умрял, но никой не казва защо. Мисля, че е убит от Племето — това е обичайното наказание за непокорство.

— Което очаква и теб? — попита Шигеру, удивен за пореден път от нейното безстрашие.

— Ако някога ме разкрият! Затова не мога повече да идвам при теб. И бездруго не мисля, че има още какво да ти кажа. Вече разполагаш със своите записки. Никой външен не е знаел за Племето колкото теб. Но сега сред Скритите на изток се е появило онова момче. Селото се казва Мино. По външност приличал на Отори и притежавал ръцете на Кикута — може да е само син на Исаму.

— Моят племенник! — възкликна Шигеру с удивление. — Не мога да го оставя там!

— В никакъв случай, трябва да отидеш и да го прибереш. Ако от Племето научат за него, със сигурност ще се опитат да го вземат, а ако не го сторят, той може да бъде убит от Ийда, който е твърдо решен да изтреби всички Скрити в своите владения.

Шигеру си спомни мъжа и децата, подложени на изтезания от Тохан, които бе видял със собствените си очи, и усети, че го побиват тръпки на ужас.

— А и кой знае, може да е наследил уменията на баща си — добави Шизука.

— И да стане нашият убиец?

Тя кимна и двамата впериха един в друг изпълнени с въодушевление погледи. Шигеру изпита желание да я вземе в обятията си; беше нещо повече от благодарност, осъзна той, когато желанието за нея го изпълни. Видя нещо в изражението й и разбра, че трябва само да протегне ръка и тя ще му се отдаде; че и двамата го искат еднакво силно; че никой от тях няма да го спомене повече и че няма да е предателство, а просто разпознаване на непреодолима потребност. Заля го страстно желание… за женско тяло, за женско ухание… за ръцете й, косите й… тя щеше да го избави от самотата и скръбта. Щеше да сподели с него въодушевлението и надеждите му.