Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— За векианците не мога да гарантирам, нито за Империята — каза той. — Но в Колегиум публични екзекуции няма вече от десетина години. Дори сега, при тези извънредни обстоятелства, Събранието няма да наруши традицията заради теб. Иронията е, че най-вероятно ще ти наложат изгнание, което в сегашния момент е трудно осъществимо по чисто технически причини.

Юмруците й бяха стиснати и Стенуолд видя как малките шипове се плъзгат навън и навътре от кокалчетата. В очите й имаше нещо повече от обикновена молба и той скоро усети как Изкуството й се размърдва, как пипалата му се опитват да стигнат до ума му, да го обърнат, да му внушат жалост и съпричастие. Но Изкуството й беше слабо, подронено от собственото й отчаяние, и той се отърси с лекота.

— Знаеш ли… можех много лесно да те убия — промълви накрая тя.

— За това и сам се досетих. Нима трябва да съм ти задължен?

— Не.

— Съжаляваш ли, че не си го направила?

Тя го погледна в очите. Очевидно беше стигнала до края на силите си, изчерпала бе обичайните си стратегии и схеми, ставаше все по-прозрачна в отчаянието си.

— Не — отрече тя. Де да можеше да й повярва, помисли си Стенуолд.

Стомахът му се сви при мисълта за онова, което се канеше да направи, при мисълта за всички опасности и неописуемата глупост на такава постъпка. Ако не друго, Тисамон щеше да му обърне гръб завинаги.

— Държат те тук по моя заповед, затова е в моите правомощия да те освободя, което и ще направя — каза бързо той, за да го изрече, преди да е променил решението си.

Ариана мълчеше и чакаше.

— Какво още искаш да ти кажа? — попита я Стенуолд. — Свободна си. Без условия. Вече са те разпитали, самият аз нямам други въпроси към теб. Дори няма да те моля да се върнеш в Рекеф като двоен агент, даже това да беше възможно, а то не е. Не знам дали постъпвам правилно; надявам се никога да не разбера дали съм постъпил правилно. Аз… просто… Можеш да си тръгнеш веднага след като уведомя надзирателя, а аз ще го уведомя, щом си тръгна. — Изправи се. Чувстваше се зле, физически и душевно. — Тоест още сега.

— Чакай — помоли Ариана. Имаше сълзи в очите й и Стенуолд по навик се запита дали са искрени.

— Чакам.

Отново усети пипалата на Изкуството й, как се промъкват покрай стените на съзнанието му и търсят пролука. Сигурно беше въпрос на инстинкт, последната й защита, последен опит да го привлече на своя страна, защото не вярва докрай на думите му. Сигурно си мислеше, че е капан. Устните й потрепнаха, но тя не каза нищо.

— Не казвай нищо — спря я уморено той. — Не ми благодари. Съжалявам, но не знам дали и на това ще мога да повярвам.

Обърна се, излезе от килията и съобщи на надзирателя, че задържаната може да си ходи. На изхода се обърна и я видя как прекрачва предпазливо прага на килията си, пробвайки първите крачки на подарената си свобода.

След което Стенуолд пое към къщата си, най-накрая. Сигурно беше допуснал грешка и се надяваше да е единственият, който ще плати за нея. Всичко е било лъжи и преструвки, а той се бе държал като последния глупак, продължаваше да е глупак и сега, но за няколкото дни, които бяха прекарали заедно, Ариана го бе накарала да се почувства млад и го беше направила щастлив.

Нищо от трескавата дейност по отбраната на града не му беше по сърце, ужасът на морската атака го връхлиташе отново и отново; но когато най-сетне си легна, заспа лесно, сподирян от спомена как пуска на свобода пионката на своите врагове.

На следващия ден векианците подложиха крепостната стена на масирана атака. През нощта бяха разположили на позиции оцелялата си артилерия, а утрото завари пехотата, строена в гигантски карета зад обсадните машини. По три тежки бронирани тарана бяха насочени към северната и западната порта, а под прилежащите им стени вече бяха заложени десетина моторно задвижвани кули, готови да вдигнат мравкородни войници до самите бойници.

Входът на пристанището все така беше блокиран от двата полупотопени бронирани кораба, а сградите на първа линия бяха изоставени след пожарите, предизвикани от запалителните снаряди на векианския флагман. Стенуолд беше разпратил мухородни куриери, които да го предупредят, ако корабите се раздвижат за нова атака. Неспособен да бездейства и въпреки възраженията на Балкус, той отиде при Кимон на западната стена.

Тук сражение бе имало и предния ден. Мравкоидите бяха атакували портата и една от обсадните им кули, обгоряла и издигната само наполовина, стърчеше изоставена на някакви си десетина метра от стената. Артилерията на защитниците явно бе свършила доста работа, а днес й предстоеше да свърши още повече.