Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Идвал ли е някой при нея? — попита той надзирателя.

— Никой освен тъмничарите — отговори мъжът. — Понякога и аз влизам да разменим по две приказки.

— Добре — кимна Стенуолд. — А повдигнати ли са някакви обвинения?

— Не — каза надзирателят. — Тя си е ваша, войнемайстор. Оставили са на вас да решите.

— Не ми викай така, моля те.

Надзирателят изглежда се изненада, явно беше човек, който не би отказал подобна височайша титла. После вдигна рамене и отключи вратата на килията.

Добре се грижеха за нея, забеляза веднага Стенуолд. С изключение на залостените прозоречни капаци, стаята по нищо не приличаше на затворническа килия. Подът беше застлан с килим, имаше си нормално легло, дори писалище с хартия и мастилница. „За самопризнания, може би? За последни показания или предизвикателни речи?“ Това определено не беше килия на обикновен престъпник. Стенуолд не беше дал никакви конкретни указания, но явно скорошното му издигане в управленската йерархия на града беше довело до това необичайно отношение към затворничката.

— Здравей, Стенуолд — поздрави Ариана. Седеше на леглото, облечена със студентската си мантия, стиснала ръце в скута си. — Питах се кога ще… — Млъкна, после се поправи: — По-скоро се питах дали ще дойдеш…

Стенуолд мина бавно през стаята, обърна стола пред писалището и седна тежко с лице към нея.

— Положението никак не беше розово — въздъхна той.

— И аз така чух.

— Но едва ли можеш да си го представиш — каза той. — Минаха само два дни, а… залите на Академията са превърнати в лазарети и всички студенти, изкарали някакъв курс по медицина, са там и се мъчат да помагат кой колкото може. Други пък, занаятчии, се сражаваха целия ден, а сега ще работят цялата нощ — ще поправят оръдия, ще запушват пробойни в крепостната стена. Днес на стените имаше момичета по на петнайсет и мъже и жени по на петдесет и много от тях не се завърнаха при майките си, при съпругите и съпрузите си. А мравкородните прииждат ли, прииждат, сякаш не ги е грижа колко жертви дава собствената им армия. Изглежда са решили да превземат стените на всяка цена, дори ако трябва да се изкатерят по труповете на собствените си хора. За това чула ли си?

Тя поклати мълчаливо глава.

— А аз… аз дойдох, защото… на кого другиго да кажа? Отпратих надалече всичките си приятели и все се питам дали го сторих, за да помогна на каузата, или защото съм се опитвал да ги предпазя. А аз имам личен рекорд в това отношение. Рекордьор съм в опитите да отпращам хора, за да ги отдалеча от опасността. Стигнах дори дотам, че пратих двамина в Тарк, уж на по-безопасно място.

Дълго седя мълчалив, търсеше думи и не ги намираше, докато накрая Ариана наруши мълчанието:

— Стенуолд… какво ще стане с мен? Ти сигурно знаеш. — Прехапа устна. — Всеки миг очаквам твоят богомолкороден приятел да се появи и да ме екзекутира.

— Или твоите осородни приятели да те измъкнат — каза горчиво той. — Всъщност не, нали си казала на Тисамон, че сте вдигнали оръжие един срещу друг… вие, имперските агенти.

— Рекеф — поправи го тя. — Кажи го. Аз бях агент на Рекеф. Не редовен агент. Не с чин или нещо такова. Но работех за тях. И да, нахвърлихме се един върху друг. Опитахме се да убием човек на име Талрик, майор Талрик. — Наблюдаваше внимателно реакцията му. — Познаваш ли го?

— Срещали сме се — отвърна с безизразно лице Стенуолд. — Ще ми се… ще ми се да беше толкова просто и аз да… да…

— Да ми повярваш? Аз съм паякородна и предател. Значи два пъти предател. Съжалявам, Стенуолд, наистина съжалявам. Изглежда… изглежда свърших страхотна работа, прерязах докрай клона, на който седя.

Той се вгледа в нея и видя унинието в очите й, сгърбените рамене, и разбра, че никога не ще различи докрай истината от преструвката. По силата на расата и занятието си, Ариана го превъзхождаше двойно в тази игра.

— В заговора участвахме трима — каза бавно тя. — Ако това ще ти помогне да разбереш. Случи се, когато Талрик ни каза, че векианците ще се включат срещу Колегиум.

Той поклати глава.

— Не разбирам. Та вие сте работили срещу нас. Продали сте ни на Империята. Не разбирам защо сте променили решението си.

— Защото Империята е различна — поде с равен глас тя. — Очаквахме имперска армия да превземе Колегиум. Не тази година, не и следващата може би, но все някога. Империята води завоевателна политика, а когато си завоевател, воюваш така, че победеният град да претърпи минимални загуби в жива сила и материални щети, за да има какво да управляваш след това. Не бих се учудила, ако оставеха дори Академията непокътната, стига да си осигурят контрол върху преподавания материал. А Колегиум щеше да си остане Колегиум, само че с имперски губернатор, имперски данъци и осородни войници по улиците. Така си мислехме ние. Векианците обаче мразят Колегиум. Той им напомня за срамното поражение отпреди години и завладеят ли го, няма да оставят камък върху камък. Това ни накара да се замислим и да осъзнаем какво е заложено на карта. И решихме да сложим край, аз, Хофи и Скадран. Когато Талрик дойде да ни инструктира, се опитахме да го убием. Убихме помощника му, но самият Талрик се оказа голяма лъжица за нашата уста. Видя сметката на Хофи и Скадран, щеше да убие и мен, ако твоят богомолкороден приятел не ме беше открил преди него. Голям късмет, нали? Бърза смърт без свидетели срещу публична екзекуция. Или от ръцете на векианците, когато опожарят сградата с все мен в нея. — Ариана се изправи внезапно и Стенуолд разбра, че ще го моли за помощ, ще настоява, ще го призове в името на лъжите, с които го беше оплела доскоро. Но думите пресъхнаха в гърлото й и само накъсан звук излезе оттам.